Вихърът на Жътваря

Ефрейтор Тар провери за последен път нещата си и се изправи. Пъхна лявата си ръка през ремъците на щита, намести колана си с меча и затегна каишките на шлема.

— Повечето хора просто си носят щитовете на гърбовете — подхвърли Корик от входа на плевника.

— Не и аз — отвърна Тар. — Спипат те в засада и нямаш време да се подготвиш, нали? Тъй че си стой готов.

После завъртя рамене да намести ризницата с така познатото, доволно шумолене и подрънкване на желязо. Чувстваше се нестабилен, изправен на крака без тази здрава, закотвяща го към земята тежест. Имаше бързо разхлабващи се стеги за багажа, можеше да хвърли всичко зад себе си, докато стъпва напред и вади меча си. Поне един в това отделение трябваше да е първи във фронт в края на краищата, да остави на другите време да се включат.

Точно това беше трениран да прави, от самото начало. Брейвън Тут го беше видял съвсем вярно, видял беше у Тар стабилната, упорита душа и го беше казал, нали? „Името ти е Тар1, войник. Под краката ти е и си залепнал здраво. Когато трябва. Това ти е работата оттук насетне. Задържаш врага при първия намек за контакт и гледаш отделението ти да преживее този момент, ясно? Значи, не си достатъчно стабилен още. Окачай допълнителните тежести, войник — и упражнения…“

Харесваше му идеята да е непоклатим. Харесваше му да е ефрейтор също така, особено както не му се налагаше да казва нищо. Имаше добро отделение за това. Бързо се учеха. Дори Смайлс. Виж, за Коураб не беше толкова сигурен. Че Опонн му намигаше, си беше самата истина, да. И кураж не му липсваше. Но като че ли все напираше да е пръв, преди самия Тар. Опитваше се нещо да докаже, разбира се. И тук нямаше нищо странно. За отделението Коураб си беше новобранец. Повече или по-малко. Е, може би малко над това — никой не го наричаше „новобранец“, нали? Макар Тар все още да мислеше за него така.

Но Коураб беше извлякъл Фидлър. Сам-самичък. Проклет пленник, а го беше направил. Спасил беше живота на сержанта. Почти достатъчно, за да го извиниш затова, че бе на страната на Леоман, когато двамата примамиха Ловците на кости в огнения кошмар на Ю’Гатан.

Почти.

Да, Тар знаеше, че не е от тези, които прощават. Нито от тези, които забравят. И знаеше, дълбоко в себе си, че ще остане на позицията си заради всеки войник от своето отделение, да стои, докато не падне. Освен, може би, заради Коураб Билан Тену’алас.

С Корик в челото, колоната им пое в нощта.

В края на най-близката група дървета, на пътеката между дънерите и кафявата угар, мълчаливо се сляха с отделението на Геслер. Продължиха в тъмното под изгряващите звезди.