Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Принцеса Мириамел се бе втренчила ужасена в разкрилата се пред очите й сцена. Облакът от цветове и черен пушек, който се стелеше на хоризонта пред тях още от сутринта, когато потеглиха с конете, сега се бе превърнал в гоблен на смъртта, изтъкан от плът, метал и разровена пръст. Двамата с Кадрах не можеха да откъснат очи от гледката.
— Милостива Елисия! — задъха се тя и дръпна юздите на подплашения кон. — Какво е станало тук!? Баща ми ли го е сторил?
Закръгленият дребосък примигна и помръдна устни в молитва, както се стори на принцесата.
— Повечето мъртви са хернистирци, милейди — каза накрая той, — а предполагам, че останалите са римъри, доколкото мога да преценя по външния им вид. — Той се намръщи, щом ято уплашени гарвани внезапно литна във въздуха като рояк мухи, направи един-два кръга и отново кацна. — Изглежда, оцелелите са се изтеглили на запад.
Очите на Мириамел се напълниха със сълзи от страх и тя вдигна юмрук да ги изтрие.
— Сигурно отстъпват към Хернисадарк, към Тайг. Защо е трябвало да се случи? Всички ли са полудели?
— Всички отдавна са полудели, милейди — отвърна Кадрах със странна печална усмивка. — Просто дойде време това да излезе наяве.
Ден и половина бяха яздили здраво, пришпорвайки конете на лейди Воршева до възможния предел на изтощение, додето стигнаха и прекосиха река Гринуейд в горното й течение, на около двайсет и пет левги югозападно от Наглимунд. След това забавиха ход, давайки възможност на конете да отдъхнат в случай, че отново се наложи да увеличат темпо.
Мириамел яздеше добре в мъжки стил, подходящ за облеклото — брич и късо палто, — в което се бе предрешила при бягството си от Хейхолт. Подстриганата й коса отново беше боядисана в черно, макар съвсем малка част от нея да се виждаше изпод качулката, както срещу студа, така и за да не я разпознаят; брат Кадрах, който яздеше до нея в изпоцапаното си от пътя сиво облекло, също трудно би могъл да привлече нечие внимание. Така или иначе, в такова неприятно време и в тези опасни времена по крайбрежния път се срещаха твърде малко пътници. Принцесата беше започнала да изпитва увереност, че бягството им е осъществено успешно.
Някъде от около пладне, преди още да бяха прекосили насипа над широката, придошла река, неизменно ги съпътстваше воят на далечни тръби, чиито пискливи медни звуци бяха по-силни дори от стенанията на подгизналия от дъжда вятър. Отначало им се сториха заплашителни и тя си помисли, че по петите ги преследва изпратен от чичо й или баща й наказателен отряд, но скоро стана ясно, че по-скоро двамата с Кадрах наближават източника на гюрултията, отколкото той тях. Същата сутрин бяха видели първите симптоми за битката: отделни виещи се черни пушеци, които се влачеха по спокойното сега небе.
— Не можем ли да направим нещо? — попита Мириамел, която беше слязла и застанала до пръхтящия кротко кон.
Ако не се смятаха птиците, картината под тях беше абсолютно неподвижна — като изваяна от сиви и червени камъни.
— А какво бихме могли да направим, милейди? — залита Кадрах, без да слиза от коня си.
И отпи една глътка от мяха с вино.
— Не знам. Вие сте свещеник! Не трябва ли да се помолите за душите им?
— За чии души, принцесо? Тези на моите земляци-езичници или тези на правоверните ейдонити от Римърсгард?
Пропитите му с горчивина думи увиснаха над тях като пушек.
Мириамел се извърна, за да погледне дребния човек, чийто израз сега беше съвършено различен от онзи на веселяка, какъвто бе през последните няколко дни. Когато разказваше историите си или пееше хернистирски приключенски и пиянски песни, той направо засияваше от радост. А сега приличаше на човек, изпитал вкуса на съмнителната победа от изпълнението на ужасяващо пророчество.
— Не всички хернистирци са езичници! — отсече тя, разгневена от странното му настроение. — Самият ти си ейдонитски монах!
— В такъв случай да сляза ли долу, за да ги попитам кой е езичник и кой не е? — Той размаха месестата си ръка към останките от приключилата касапница. — Не, милейди, тук вече има работа само за лешоядите.
Смуши коня си с пети и се придвижи малко по-напред.