За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава XXIX
За природата на феодите след царуването на Карл Плешиви
Както казах, Карл Плешиви постановил, когато притежателят на висока длъжност или владетелят на феод остави след себе си син, длъжността и феодът да преминат към него. Трудно би било да се проследи развитието на произтичащите от това злоупотреби, както и разпространението на тоя закон в отделните страни. В книгите за феодите аз намирам, че в началото на царуването на император Конрад II феодите, намиращи се в подвластните нему страни, не преминавали към внуците; те преминавали само към онова от децата на последния техен притежател, което сеньорът сам избирал; по такъв начин феодите са се давали един вид според избора, който сеньорът правел между децата на владетеля.
В глава XVII на тази книга аз обясних по какъв начин при втората династия короната била в едни отношения изборна, а в други — наследствена. Тя е била наследствена, защото крале се вземали винаги от една династия; и защото са я наследявали децата. Тъй като нещата винаги са свързани едно с друго и един политически закон винаги е в отношение с друг, при унаследяването на феодите са се придържали към същия ред, към който са се придържали при унаследяването на короната. Затова феодите преминавали към децата и по правото на унаследяване, и по правото на избор; всеки феод, както и короната, станал и изборен, и наследствен.
Глава XXX
Продължение на същата тема
В книгите за феодите се казва, че когато император Конрад тръгнал за Рим, «верните», намиращи се на негова служба, му поискали издаването на закон, чрез който феодите, които минавали към децата, да могат да минават и към внуците; и заедно с това този, на когото е умрял братът, без да остави законни наследници, да може да наследи неговия феод, който е принадлежал на общия им баща; това било изпълнено.
Тук се добавя (не трябва да се забравя, че тези, които съобщават тия данни, са живели по времето на император Фридрих I), «че според мнението, поддържано винаги от старите юристи, наследствените феоди по странична линия не могат да преминат отвъд родните братя; макар че в по-ново време те преминавали до седмо коляно, а според новото право по пряка линия — до безкрайност». Така законът на Конрад малко по малко получил по-нататъшно разпространение.
Ако вземем под внимание всички тия неща, дори простото прочитане на френската история ще ни покаже, че вечното владение на феодите се е утвърдило във Франция по-рано, отколкото в Германия. Когато Конрад II започва царуването си в 1024 г., нещата в Германия си оставали такива, каквито са били по времето на Карл Плешиви, умрял в 877 г. Но във Франция от времето на Карл Плешиви са станали толкова важни промени, че Карл Плешиви не бил в състояние да отстои своите неоспорими права на империя от претенциите на една чужда династия; а по времето на Хуго Капет управляващата династия, лишена от всички свои владения, не можела да удържи короната даже.
Слабият ум на Карл Плешиви предал слабостта си на държавата. А доколкото неговият брат Людовик Германик и някои от неговите приемници притежавали по-големи достойнства, силата на тяхната държава се запазила по-дълго време.
Какво да се каже — може би това, че флегматичният темперамент и ако смея да кажа, неподвижният дух на немската нация са оказали по-дълга съпротива по отношение на оня ред на нещата, по силата на който феодите сякаш по една естествена тенденция са се пазели постоянно в едни и същи родове.
Ще добавя, че германското кралство не е било опустошено и, така да се каже, унищожено, както френското вследствие на особената война, която то е водело срещу норманите и сарацините. В Германия е имало по-малко богатства, по-малко градове за ограбване, по-малко морски брегове за извършване на набези, повече блата за преминаване, повече гори, служещи като препятствия за проникване във вътрешността. Господарите, които не виждали някаква постоянно заплашваща държавата гибел, имали нужда от по-малко васали и, така да се каже, по-малко зависели от тях. И сякаш, че ако германските императори не са били принудени да отиват в Рим, за да бъдат короновани и да извършват постоянни походи в Италия, феодите биха се запазили още дълго време в първоначалния си вид.
Глава XXXI
Как императорският сан излиза от дома на Карл Велики
Императорското достойнство, преминало веднъж против интереса на линията на Карл Плешиви към незаконородените потомци на Людовик Германик, преминава още веднъж в чужд дом, когато за император бива избран Конрад, херцога на Франкония, през 912 г. Родовата линия, която е царувала във Франция и която трудно отстоявала своите селища, още по-трудно е можела да отстои императорското си достойнство. Ние имаме на разположение едно съглашение, сключено между Карл Простовати и император Хенрих I, приемника на Конрад. Това е така нареченият Бонски договор. Двамата владетели са се срещнали в средата на Рейн и си дали клетва за вечно приятелство. Намерено било много подходящо mezzo termine: Карл приел титлата крал на Западна Франция, а Хенрих — крал на Източна Франция. Карл сключил договор с краля на Германия, а не с императора.