За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Към края на царуването на Карл Плешиви и в годините след него вече не ставало дума за разпри между духовенството и миряните по въпроси за връщане на църковни имоти. Разбира се, от време на време епископите са се отнасяли с жалби за това до Людовик Благочестиви; такива жалби намираме в капитулария от 856 г., както и в писмата на духовенството до Людовик Германик от 858 г., но те правели предложения и настоявали за обещания, от които противната страна толкова често се измъквала, че явно самите те вече не са се надявали на осъществяването им.
Въпрос ставало вече само за поправяне на общото зло, причинено на църквата и държавата. Кралете се задължавали занапред да не отнемат от левдите и свободните и да не дават прецепции за църковни имоти, така че духовенството и благородничеството сякаш се обединили върху основата на общите си интереси.
Страшните опустошения на норманите са допринесли много, както вече казах, за слагане край на тия разпри.
Кралете с всеки изминат ден губели доверие и по причини, за които говорих, и по причини, за които ще говоря по-нататък, като смятали, че не ще намерят нищо по-добро от това да се оставят в ръцете на духовенството. Обаче духовенството отслабило кралете, а кралете отслабили него.
Напразно Карл Плешиви и неговите приемници апелирали към духовенството да поддържа държавата и да възпрепятствува нейния упадък; напразно са се мъчели да си служат с уважението, което народът имал към това съсловие, за да предизвикат уважение към себе си, напразно са се стараели да издигнат авторитета на своите закони, опирайки се на авторитета на каноните; напразно са присъединявали църковните наказания към гражданските; напразно, за да контрабалансират властта на графа, са давали на всеки епископ званието на техен посланик в провинциите — духовенството не било в състояние да поправи злото, извършено от тях; и едно необикновено нещастие, за което скоро ще говоря, събаря короната на земята.
Глава XXIV
За това, че свободните придобили правото да владеят феоди
Аз вече казах, че свободните са ходели на война под предводителството на своя граф, а васалите — под предводителството на своя сеньор. Благодарение на това съсловията в държавата са се балансирали едно друго; и макар левдите да са имали под своя власт васалите, последните можели да бъдат обуздавани от графа, който стоял начело на свободните в монархията.
Първоначално тези свободни хора не можели да постъпват във феод, но по-късно им било дадено това право; аз смятам, че тази промяна е станала в периода между царуването на Гонтран и Карл Велики. И го доказвам чрез сравнението, което може да се направи на договора от Андели, сключен между Гонтран, Хилдеберт и Брунхилда, с подялбата, извършена от Карл Велики между неговите деца, и с аналогичната подялба, която е извършил Людовик Благочестиви. Тия три акта съдържат почти еднакви разпоредби относно васалите; и понеже с тях се решават едни и същи въпроси при почти едни и същи условия, духът и буквата на тия три трактата са почти еднакви в това отношение.
Но що се отнася до свободните, различието между тия три източника е основно. Договорът от Андели не казва нищо за това, че те могат да постъпват във феод; докато в актовете за подялба на Карл Велики и Людовик Благочестиви има специални клаузи, които им дават това право; оттук може да се заключи, че след договора от Андели в сила влязъл един нов обичай, според който свободните получавали това важно преимущество.
Това трябва да е станало по времето, когато Карл Мартел, раздавайки църковни имоти на своите войски, отчасти като феоди, отчасти като алоди, е извършил един вид преврат във феодалните закони. По всяка вероятност благородниците, които вече имали феоди, намирали за по-изгодно да получават нови имоти във вид на алоди; а свободните били още по-щастливи, че можели да получат техните права над феодите.
Глава XXV
Главната причина за упадъка на втората династия. Промени при алодите
В акта за подялбата, за която говорих в предшествуващата глава, Карл Велики постановил след неговата смърт васалите да получат бенефиции в своето, а не в друго кралство, но да запазят алодите си, в което и кралство да се намирали те. Той добавил, че всеки свободен може след смъртта на своя сеньор да се препоръча за феод в едно от трите кралства, което пожелае, както може и този, който никога не е имал сеньор. Същите разпореждания намираме и в акта за подялбата, извършена от Людовик Благочестиви между неговите деца в 817 г.
Но макар свободните да са се препоръчвали за феод, войската на графа не отслабвала от това; и сега, както по-рано, трябвало всеки свободен да носи военната си повинност за своя алод и да подготвя хора за военна служба — по един за четири двора; или пък да определя човек, който да изпълнява неговите длъжности; но когато тук се вмъквали злоупотреби, те бивали отстранявани, както се вижда от разпоредбите на Карл Велики и Пипин, крал на Италия — разпоредби, взаимно обясняващи се една друга.