За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Според държавното устройство на Франция цялата власт се намирала в ръцете на краля, на благородничеството и на духовенството. Карл Мартел, Пипин и Карл Велики понякога свързвали своите интереси с интересите на една от тия страни, за да обуздаят третата, и най-често действували заедно с двете; обаче Людовик Благочестиви се е откъснал и от едното, и от другото съсловие. Той противопоставил срещу себе си епископите чрез постановления, които им изглеждали твърде сурови, защото той отивал по-далеч, отколкото самите те искали. Съществуват много добри закони, но издадени ненавреме. Епископите, свикнали в тия времена да отиват на война против сарацините и саксите, били твърде далеч от монашеския дух. От друга страна, тоя господар, загубвайки всяко доверие в своето дворянство, започнал да издига хора от нищото; лишавал благородници от длъжностите им, отстранявал ги от двора, извиквал чужденци. Той се отделил от тия две съсловия и бил изоставен от тях.
Глава XXII
Продължение на същата тема
Но това, което най-много отслабило монархията, било разпиляването на имуществото. В този случай трябва да чуем Нитар, един от най-разсъдливите историци, които имаме; Нитар — внука на Карл Велики, който принадлежал към партията на Людовик Благочестиви и писал история по заповед на Карл Плешиви.
Той казва, че «някой си Аделар е имал за известно време такова силно влияние върху господаря, че последният се подчинявал на неговата воля за всичко; по внушение на тоя свой любимец той раздавал фискални имущества на всички, които поискали; и с това разорил държавата». И така той направил в цялата държава това, което направил, както казах, по-рано в Аквитания; тогава грешката била поправена от Карл Велики, но сега нямало кой да я поправи.
Държавата била доведена до онова изтощение, в което я е сварил Карл Мартел, когато станал майордом; и обстоятелствата били такива, че не можело и дума да става за възстановяване на реда с един замах на властта.
Хазната била дотолкова опразнена, че се наложило при Карл Плешиви да бъдат отменени всякакви почетни длъжности; безопасност се осигурявала само срещу пари; когато станало възможно норманите да бъдат унищожени, на тях им била дадена възможност да се измъкнат; и първият съвет, който Хинкмар дава на Людовик Заекващи, е да се попита в народното събрание с какви средства ще се посрещнат нуждите на неговия дом.
Глава XXIII
Продължение на същата тема
Духовенството е трябвало да се разкайва за покровителството, което давало на децата на Людовик Благочестиви. Този господар, както казах вече, никога не е раздавал на миряните прецепции на църковни имоти, докато Лотар в Италия и Пипин в Аквитания скоро изоставили примера на Карл Велики и тръгнали по стъпките на Карл Мартел. Духовенството се обърнало към императора против неговите деца; но самото то отслабило властта, за която настоявало. Аквитания се съгласила на някои отстъпки, обаче Италия не се подчинила.
Междуособиците, които смущавали живота на Людовик Благочестиви, били зародишът на войните, които настъпили след неговата смърт. Тримата братя — Лотар, Людовик и Карл, са се стараели, всеки на свой ред, да привлекат знатните в своята партия; и да се оградят със свои креатури. На тези, които се съгласявали да ги последват, те давали прецепции на църковни имоти; и за да спечелят благородничеството, дали му да ограбва духовенството.
От капитулариите се вижда, че тези господари били принудени да отстъпят пред отегчителните искания на своите привърженици и че те често изтръгвали от тях насила това, което те не искали да дадат доброволно; тук се вижда, че духовенството е било повече потиснато от благородничеството, отколкото от кралете. Вижда се също така, че Карл Плешиви е посягал на имотите на духовенството повече от всички други — било защото се е чувствувал най-раздразнен заради това, че то е унизило неговия баща за тия имоти, било защото е бил най-боязлив. Но както и да е, капитулариите показват, че са съществували постоянни разпри между духовенството, което си искало имотите, и благородничеството, което отказвало да ги върне, отклонявало тия искания или ги отлагало; а кралете са стояли между едните и другите.
Положението на нещата тогава е представлявало зрелище, достойно за съжаление. Докато Людовик Благочестиви раздавал на църквите огромни части от своите владения, неговите деца раздавали на миряните църковни имоти. Често една и съща ръка основавала нови абатства и ограбвала стари. Духовенството не е имало установено положение; отнемали му имуществото, а то си го връщало обратно; обаче короната винаги губела.