За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава XXXII
Как френската корона преминала в дома на Хуго Капет
Унаследяването на феодите и повсеместното разпространение на второразредните феоди довело до замиране на политическия начин на управление и до замяната му с феодален. От безкрайното множество васали на краля останали само няколко, от които зависели всички останали. Кралете почти загубили непосредствената си власт; една власт, която е трябвало да минава през толкова други власти, при това силни, се спира или се губи, без да е достигнала целта си. Толкова крупни васали отказвали да се подчиняват вече; и за да могат да не се подчиняват, те се опрели на своите подвасали. Кралете, лишени от своите владения и запазили само градовете Реймс и Лай, се оказали в тяхна власт. Дървото разпростряло толкова широко своите клони, че върхът изсъхнал. Кралството останало без владение, както империята днес. И короната била дадена на един от най-могъщите васали. Норманите опустошавали кралството; със салове или малки лодки те влизали в устията на реките, тръгвали нагоре срещу течението и разорявали страната по двата бряга. Градовете Орлеан и Париж спирали тия разбойници; и те не можели да се придвижат навътре по Сена и Лоара. Хуго Капет, който владеел тези два града, държал в ръцете си двата ключа от жалките останки на кралството; на него била дадена корона, която единствено той можел да защищава, както по-късно санът на император бил даден на дома, който спрял разширяването на границите на турците.
Императорското достойнство излязло от дома на Карл Велики още по времето, когато наследствеността на феодите се допускала само като снизхождение. У немците феодите стават наследствени по-късно, отколкото у французите; поради това императорският сан, разглеждан като феод, станал изборен. И, обратното, когато короната на Франция излязла от дома на Карл Велики, феодите в това кралство били вече действително наследствени.
Впрочем онези, които са приписвали на този преврат всички промени, станали тогава или след това, са се заблуждавали много. В същност всичко се свежда до две събития: смяната на царуващия род и съединението на короната с едрите феоди.
Глава XXXI
II
Някои последици от вечното владение на феодите
От вечното владение на феодите произтича правото на старшинство и първородство у французите. При първата династия това право не е било познато; короната се поделяла между братята, алодите също, а феодите, временни или пожизнени, доколкото не можели да се унаследяват, не били предмет на подялба.
При втората династия титлата император, която носел Людовик Благочестиви и с която удостоил своя най-голям син Лотар, го накарала да замисли предоставянето на тоя господар нещо като старшинство над неговите по-малки братя. Двамата крале били длъжни всяка година да посещават императора, да му принасят дарове и да получават от него още по-големи подаръци; с него те трябвало да се съвещават по общите дела. Това дало на Лотар повод за онези претенции, които му донесли толкова малко успех. Когато Агобар писал в защита на Лотар, той се позовал на разпорежданията на самия император, който приобщил Лотар в управлението си, след като чрез тридневен пост, свети литургии, молитви и милостини поискал съвет от бога; той казал, че народът е взел от него клетва и че тази клетва не може да бъде нарушена; че бащата го изпратил в Рим, за да бъде утвърден в новия му сан от папата. Той настоява на всичко това, но не и на правото на старшинство. Наистина той казва, че императорът е дал някаква част и на по-младите братя, но предпочитанието си останало за най-големия; той обаче говори за предпочитание на старшия брат, което значело в същото време, че императорът е можел да предпочете и по-младите.
Но когато феодите станали наследствени, правото на старшинство се утвърдило при унаследяване на феодите и на същото основание при унаследяване на короната, която представлявала крупен феод. Древният закон, по който ставало разделянето, престанал да съществува; след като феодите били свързани с изпълнението на съответна служба, притежателят на феода е трябвало да изпълнява тази служба. Затова било установено правото на първородство; и основанията на феодалното право взели връх над основанията на държавното и гражданското право.