За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
След като феодите започнали да преминават към децата на притежателя, сеньорите загубили право да разполагат с тях; и за да получат обезщетение, те въвели налог, който нарекли изкупен налог и за който говорят нашите обичаи; в началото той се събирал по права линия, а след това обикновено само по странична.
Скоро след това феодите започнали да преминават към странични лица като родови имоти. Това довежда до възникването на «налога върху продажната стойност на наследството», установен почти в цялото кралство. Отначало тези налози се определяли произволно; но след като сделките от тоя вид станали обща практика, техният размер започнал да се определя строго във всяка отделна страна.
Налогът върху изкупната цена се вземал при всяко унаследяване на имоти, първоначално даже по пряка линия. Най-разпространеният обичай го определял според годишния доход. Той бил тягостен и неудобен за васала и носел, така да се каже, вреда на феода; затова в акта за васалната зависимост васалът често си издействувал правото сеньорът да го взема само във вид на пари; след паричните промени обаче този данък станал вече нищожен; така налогът върху изкупната цена загубил почти всяко значение в наши дни, докато налогът върху продажната стойност се запазил изцяло. Тъй като този налог не засягал нито васала, нито неговите наследници и бил случайно явление, което не можело нито да се предвиди, нито да се очаква, към договори за него не прибягвали, а продължавали да го вземат във вид на определена част от цената.
Когато феодите станали пожизнени, не се допускало вече даване на част от тях като феод от втора степен за вечно ползуване; абсурдно би било този, който има право на вечно ползуване на имот, да се разпорежда с него като със собствен. Но когато феодите станали неотнимаеми, това се допускало вече, разбира се, с известни ограничения, които налагали обичаите — това, което се наричало ползуване на собствения феод.
След като вечното владение на феодите сложило началото на изкупния налог, дъщерите получили възможност за унаследяване на феода, ако липсвали наследници мъже. Така сеньорът, давайки феода на дъщерите, увеличавал възможността за откуп, понеже съпругът бил задължен да плаща наравно с жената. Това разпореждане не се отнасяло за короната; понеже не се намирала под ничия зависимост, тя не подлежала на правото на откуп.
Дъщерята на Гийом V — Тулузкия граф, не унаследила графството. Но по-късно Алиенора получила в наследство Аквитания, а Матилда — Нормандия; по това време правото за унаследяване се утвърдило до такава степен, че Людовик Млади след разтрогването на брака му с Алиенора, без да създава каквито и да е трудности, й върнал Гиена; и тъй като тези два случая станали много скоро след първия, следва да се смята, че общият закон, който разрешавал на жените да уна-следяват феодите, бил въведен в Тулузкото графство по-късно от другите провинции на кралството.
Устройството на различните европейски кралства съответствувало на положението на феодите от времето на основаването на тия кралства. Жените не наследявали престола нито във френското кралство, нито в империята, защото в тия две монархии те нямали право да наследяват феоди; но те имали право на унаследяване в държавите, основани, след като било установено вечното владение на феодите; както например в държавите, образували се в резултат на завоеванията на норманите или войните с маврите; и както най-сетне в държавите, възникнали извън пределите на Германия, и в по-нови времена — в онези държави, които благодарение на християнството сякаш се възродили.
Когато феодите били временни, давали ги на хора, които били в състояние да ги обслужват; при това не ставало въпрос за непълнолетие. Но когато преминали към вечно владение, сеньорите започнали да ги държат в свои ръце до пълнолетието на васала било с цел да увеличат доходите си, било за да дадат на питомците си военно възпитание. Това е, което нашите обичаи назовават с термина «garde-noble» и което е основано на по-други принципи, отколкото на опеката, с която няма нищо общо.
Когато феодите били пожизнени, желаещите да ги притежават извършвали акт на рекомендация; и действителната рекомендация, която се извършвала чрез предаване на скиптъра, определяла феода, както в наши дни това се прави чрез омаж. Ние виждаме графовете и даже пълномощниците на краля да приемат омаж в провинциите; за това не се споменава нищо и в инструкциите, които се давали на тези чиновници и които са се запазили в капитулариите. Истина е, че те понякога са карали всички поданици да дават клетва за вярност; но тази клетва малко приличала на омажа, който бил установен по-късно; тя станала само негов придатък и ту го предшествувала, ту го следвала; и не винаги присъствувала; тя била нещо по-малко тържествено и съвършено различно от него.