Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Бран и Рикон са избягали — каза той на хората от замъка. — Кой от вас знае къде са отишли? — Не отговори никой. — Не са могли да избягат без нечия помощ — продължи Теон. — Без храна, облекло, оръжия. — Беше заключил всички мечове и брадви в Зимен хребет, но несъмнено бяха останали и скрити от него. — Ще разбера имената на всички, които са им помогнали. На всички, които са си затворили очите. — Отвърна му само вятърът. — До съмване смятам да ги върна. — Пъхна палци под колана на меча си. — Трябват ми ловджии. Кой иска хубава вълча кожа да го пази през зимата? Гейдж? — Готвачът винаги го беше посрещал с възторг, когато се връщаше от лов, да го попита дали е донесъл нещо отбрано за трапезата, но сега нямаше какво да му каже. Теон ги загледа в лицата, търсейки най-малкия признак на чувство за вина. — Дивото не е място за сакато момче. А и Рикон, какъвто е малък, колко ще издържи навън? Нан, помисли само колко ще се уплаши. — Старицата му беше бъбрила десет години, разказвала му беше безкрайните си истории, но сега го гледаше, като че ли изобщо не го познаваше. — Можех да убия всеки от вас и да дам жените ви да се забавляват войниците ми с тях, но аз ви защитих. Това ли е благодарността ви? — Джозет, който беше гледал конете му, Фарлън, който го беше учил на всичко, което знаеше за ловните хрътки, Барт, жената на пивоваря, която му беше първата — никой от тях не искаше да го погледне в очите. „Мразят ме“ — осъзна той.

Смрад пристъпи до него.

— Съдери им кожите — подкани го той и облиза дебелите си устни. — Лорд Болтън обича да казва, че един гол мъж крие по някоя тайна, но един одран няма тайни.

Одраният човек беше родовият знак на дома Болтън, Теон го знаеше. Преди векове някакви техни владетели бяха стигнали дотам, че да се загръщат в одраните кожи на своите врагове. Много Старки бяха загинали така. Смяташе се, че с това се приключило, когато Болтън се подчинили на Зимен хребет. „Така поне казват, но старите нрави умират трудно, доколкото знам.“

— Няма да има дране на север, докато аз владея Зимен хребет — каза Теон. „Аз съм единствената ви закрила срещу такива като него“ — искаше му се да изкрещи. Чак това не можеше да си позволи, но може би някои бяха достатъчно умни да се досетят.

Небето над стените на замъка сивееше. Скоро щеше да съмне.

— Джозет, оседлай ми Усмивка и един кон за себе си. Мърч, Гарис, Тим, вие също ще дойдете. — Мърч и Гарис бяха най-добрите ловци в замъка, а Тим Пъпчивия стреляше чудесно с лък. — Агар, Червен нос, Гелмар, Смрадлив, Векс. — Трябваше да вземе и от своите, да му пазят гърба. — Фарлън, ще ми трябват хрътките, идваш и ти да се оправяш с тях.

Побелелият кучкар скръсти ръце.

— И защо трябва да гоня законните си господари, и малки деца при това?

Теон пристъпи към него.

— Сега аз съм ти законният господар и човекът.

Видя омразата в очите на Фарлън.