Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

„Половин миля напред и две хиляди стъпки нагоре — прецени Джон. — И разположен съвършено, за да се вижда всичко, което премине долу в прохода.“

— Наблюдатели в Пищящ проход? — зачуди се най-старият от тях. На младини бил скуайър на някакъв крал и затова черните братя все още го наричаха скуайър Долбридж. — Странно, от какво толкова се бои Манс Райдър?

— Ако разбере, че са запалили огън, ще съдере кожите на горките копелета — рече Ибин, набит плешив мъж с издути мускули.

— Там горе огънят значи живот — каза Корин Полуръката, — но може да значи и смърт. — По негова заповед не бяха рискували да палят огън на открито, след като навлязоха в планините. Ядяха студено осолено говеждо, корав хляб и още по-кораво сирене и спяха облечени и свити под камарата наметала, благодарни един на друг за топлината. Това напомняше на Джон за студените нощи преди много време, когато спеше с братята си. Тези мъже също бяха братя, макар леглото, което деляха, да беше от камък и пръст.

— Сигурно имат рог — каза Каменната змия.

— Не им трябва рог — отвърна Полуръката.

— Катеренето през нощта ще е дълго и жестоко — промълви Ибин, загледан в далечната искра през процепа между скалите, които ги бяха приютили. Небето беше ясно, планинските зъбери се издигаха черно над черно чак до самия връх, където студените им корони от сняг и лед блестяха на лунната светлина.

— И падането ще е още по-дълго — каза Корин Полуръката. — Двама души, според мен. Там горе сигурно ще са двама, да се редуват.

— Аз. — Каменната змия вече бе доказал, че е най-добрият катерач сред тях. Трябваше да е той.

— И аз — каза Джон Сняг.

Корин Полуръката го погледна. Джон чуваше писъка на вятъра, провиращ се през високия проход над тях. Един от конете изцвили и затупа с крак по каменистата земя в кухината, където ги бяха скрили.

— Вълкът ще остане с нас — каза Корин. — Бялата козина се вижда много лесно на лунна светлина. — Обърна се към Каменната змия. — Когато приключите, хвърлете горяща главня. Ще дойдем като я видим да пада.

— Сега е най-подходящият момент за тръгване — каза Каменната змия.

Всеки от двамата взе по една дълга намотка въже. Каменната змия понесе и торба с железни клинове, и малък чук с увита в дебело кече глава. Оставиха конете заедно с шлемовете и ризниците — и Дух. Джон клекна и се остави вълчището да го оближе, преди да тръгнат.

— Остани — заповяда му. — Ще се върна да те взема.

Каменната змия поведе. Беше нисък и жилав мъж, около петдесетгодишен и белобрад, но по-силен, отколкото изглеждаше, и имаше най-доброто нощно зрение от всички, които Джон познаваше. Тази нощ щеше да му потрябва. През деня планините изглеждаха синкавосиви и засипани със слана, но щом слънцето се скриеше зад назъбените им върхове, ставаха черни. Сега изгряващата луна ги бе изрисувала с бяло и сребристо.