Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Дотук беше добрата новина, свързана с Вейрамон. А лошата бе, че той си въобразяваше, че може да разпръсне Шайдо с бойците, които беше довел. И никак не беше щастлив, че Ранд нямаше да му го позволи. А още по-малко щастлив беше от вида на айилците наоколо. Според Вейрамон между едни айилци и други нямаше никаква разлика. Другите с него, впрочем, смятаха същото. Един от младите лордове подчертано сумтеше и поднасяше към носа си напарфюмираната си кърпичка всеки път, когато пред очите му се мернеше някой айилец. Ранд се чудеше колко ли дълго ще оживее този нещастник. И какво да направи той, след като младият лорд загине.
Вейрамон видя, че Ранд го гледа, и се окашля.
— Милорд Дракон — избоботи той мрачно, — една добра атака ще ги пръсне като пъдпъдъци. Пешакът никога не издържа срещу коня. Ще пусна кайриенците да ги предизвикат и после ще ги последвам с моите…
Този човек наистина ли не можеше да смята? Нима броят на айилците, които виждаше тук, не му подсказваше колко може да има около стените на града?
— Сигурен ли сте за вестите, които ми носите от Тийр?
Вейрамон примигна.
— Вестите ли, милорд Дракон? Кои? О, онова ли? Нищо работа. Иллианските пирати често са се опитвали да нападат крайбрежието. — Не бяха само опити според разказа му, когато пристигна.
— А нападенията в равнината на Маредон? И те ли са толкова чести?
— Е, душицата да ми изгори, най-обикновени разбойници. — Беше по-скоро констатация, отколкото възражение. — Най-вероятно изобщо не са иллианци, но във всеки случай войници не са. В Иллиан нещата са толкова объркани, че човек не може да каже чия ръка стиска бича — дали кралят, дали Събранието или Съветът на деветимата, но ако все пак решат да тръгнат, ще ударят Тийр с войски под знака на Златните стършели, а няма да са мародери, палещи търговски фургони и погранични ферми. Това го запомнете от мен.
— Щом казвате — отвърна Ранд с цялата учтивост, на която беше способен. С каквато и власт да разполагаше Събранието, Съветът на деветимата или Матин Степанеос ден Балгар, щеше да е толкова, колкото Самаил е решил да им остави. Но малцина знаеха, че Отстъпниците вече са на свобода. Някои, които би трябвало да го знаят, отказваха да го повярват или го пренебрегваха — сякаш това можеше да накара самите Отстъпници да изчезнат, — или си въобразяваха, че ако ще се случи, то ще стане в някакво необозримо и много далечно бъдеще. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да убеждава Вейрамон, към която и група да принадлежеше. Вярата или неверието му не променяше нищо.
Върховният лорд се загледа намръщено в падината между хълмовете. По-точно — към двата кайриенски стана.
— При липса на здрава ръка тук, кой знае колко са побегнали на юг! — Той сбърчи лице. — Е, ние скоро ще ги обърнем в бяг, милорд Дракон. Само да заповядате, мога да ги…
Ранд мина покрай него и го остави, без да слуша повече, въпреки че Вейрамон го последва, без да спира да го моли за разрешение за атака, сподирян от другите двама като верни псета. Този човек беше сляп и опасно самоуверен глупак.
Не бяха сами, разбира се. Всъщност билото на хълма беше претъпкано с хора. Първо, тук беше Сюлин със сто Фар Дарейз Май, до една готови всеки миг да се забулят. Не само близостта на Шайдо беше изопнала нервите на Сюлин. При цялото отвращение на Ранд заради царящата сред лагерите неприязън, като на подигравка, Инайла и още две Деви не се отлепваха от Вейрамон и двамата млади лордове и колкото по-близо заставаха те до Ранд, толкова по-готови изглеждаха трите Деви да си надянат булата.
Недалече стоеше Авиенда и разговаряше с дузина или повече Мъдри. Всички с изключение на нея бяха отрупани с гривни и гердани. За негова изненада, водещата сред тях, изглежда, беше една кльощава белокоса жена, по-стара и от Баир. Ранд очакваше тази роля да се пада на Амис или Баир, но и двете млъкваха, щом заговореше Сорилея. Мелайне беше с Баел, по средата между Мъдрите и останалите вождове на кланове, и непрекъснато му оправяше връхната дреха, сякаш той не знаеше да се облича сам. Неговото лице пък излъчваше онази търпелива съсредоточеност, присъща на мъж, който напразно се мъчи да си припомни защо всъщност се е оженил. Възможно бе да е нещо лично, но Ранд подозираше, че Мъдрите отново се опитват да влияят на вождовете. Ако ставаше дума за това, той скоро щеше да разбере подробностите.
Авиенда му се усмихна бегло. Приятелска усмивка, но нищо повече. Е, и това беше нещо. След онова, което се бе случило между двамата, тя беше престанала да го хока и макар от време на време да му подхвърляше язвителни забележки, те не бяха по-остри от онова, което можеше да очаква например от Егвийн. С изключение на единствения път, когато отново й бе споменал за женитба — тогава така му се накара, че той се отказа да го повтаря. Но не прекрачваше границата на обикновеното приятелство, въпреки че понякога през нощта се разсъбличаше най-небрежно пред очите му. Продължаваше да настоява да спи на не повече от три крачки от него.