Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Да — отвърна Т’лан Имасс. — Ти се придържаш към представата за различието, като всички от твоя вид. Лабиринтите. Все едно, че всеки от тях е отделен…
— Но те са — настоя Хедж. — Не съм маг, но познавам един. Много добър, с повече от няколко лабиринта на разположение. Всеки от тях представлява аспект на силата. Има прегради между тях. И хаос в корените им, и нишки помежду им.
— Какво търсиш тук тогава, призрак?
— Не знам, но не е Джагът. И все пак, мисля си за Древен, също като Джагът. Древен лабиринт. Което не ми оставя голям избор, нали? Особено след като това е и твоята цел.
— Виж, в това грешиш — отвърна Имрот.
— Но ти го познаваш.
— Разбира се. Това е Телланн. Родният дом.
— Но е тук, заклещен в долния свят на Джагът, Имрот. Как е възможно това?
— Не знам.
— Ако това е твоята цел, мисля, че трябва да разбера дали откритието ни променя нещо. За теб, искам да кажа.
Главата се кривна още.
— И на този отговор виси съдбата ми, нали, призрак?
Хедж сви рамене. Проклетията си беше съвсем истинска: ръката беше започнала да го боли.
— Нямам отговор за теб — каза Имрот, а Хедж като че ли долови нещо като съжаление в гласа на съществото, макар че по-вероятно бе просто от въображението му. — Може би — продължи тя след малко, — това, което виждаш, е проявление на волята.
Сапьорът се ококори.
— Чия?
— По време на Джагътските войни паднаха много Т’лан Имасс. Тези, които не можаха да избягат от онова, което бе останало от телата им, бяха оставени там, където паднаха, защото се бяха провалили. В редки случаи някой Т’лан Имасс биваше дарен, тъй щото вечният му взор да вижда надалече вместо само тясна и тъмна просека земя. За Т’лан Имасс, които бяха унищожени по-пълно, се вярваше, че са намерили забвението. Истинското не-съществуване, което се приемаше за най-големия дар от всички.
Хедж извърна очи. Тези Т’лан Имасс разбиваха сърца във всякакъв смисъл на думата.
— Може би — продължи Имрот — някои от тях не са намерили забвение. Били са отнесени долу, в джагътския свят на мъртвите. Място без война, без самия Ритуал навярно.
— Без война? Но това е долният свят на джагътите — не трябва ли да е пълен с джагъти? С техните души? Техните духове?
— Джагътите не вярват в души, призрак.
Хедж я зяпна озадачен.
— Но това е… нелепо. Ако няма души, тогава как, в името на Гуглата, съм тук?
— Струва ми се, че проявлението на воля може да е двупосочно — каза сухо, с хриплив глас Имрот.
— Тяхното неверие е унищожило собствените им души? Защо са сътворили тогава долен свят?
— Вердит’анат е древно творение. Възможно е първите джагътски души да не са го харесали. Да сътвориш свят на мъртвите е най-истинското проявление на воля в края на краищата. И все пак сътвореното не винаги е единствено желаното. Всеки свят си намира своите… местни обитатели. Всеки свят, щом бъде създаден, гъмжи от мостове, порти и портали. Ако джагътите не са го харесали, харесали са го други.
— Като вашите Т’лан Имасс.
— В ледените векове, сполетели моята раса — каза Имрот, — са съществували кътчета богата земя, често обкръжена от лед, но възпротивила се на свирепата му сила. В тези кътчета, призрак, са се съхранили старите обичаи на Имасс. Места с гори, понякога тундра и винаги — със зверовете, които познавахме така добре. Нашето име за такова място е Фарл вед тен ара. Прибежище.
Хедж огледа гористите хълмове.
— Там има Имасс?
— Така мисля.
— Смяташ ли да ги потърсиш, Имрот?
— Да. Трябва.
— А твоят нов бог?
— Ако трябва да ме унищожиш, направи го сега, призрак. — С тези думи тя се обърна и закрачи към Прибежището.
Хедж остана на място. Премести проклетията в дясната си ръка и прецени разстоянието. „Сакатия бог би приел с охота още съюзници, нали? Върви, Имрот, да срещнеш безсмъртните си ближни. Да ги склониш с думите си, да им предложиш нова вяра. Твоите ближни. Може да са хиляди. Десетки хиляди.“
„Но ти не дойде за тях.“
„Запътила си се към портата като мен, Имрот. Старвалд Демелайн. Където всичко е възможно.“
„Дори унищожението на лабиринтите.“
„Кръвта е всичко, виждаш ли. Кръвта на дракони. Отвън и отвътре. Мъртва и жива. Да, удивителни неща проумява човек, когато е мъртъв. Но не мъртъв. Да, всичко е във волята.“
Проклетията се върна в лявата му ръка.