Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Сякаш е ранна пролет в моя край — ухили се той, набоде комата хляб на ножа си и го сложи над огъня. — Така по-бързо се става мъж, ще разбереш.
— Надявам се, че има начини да възмъжееш и без да замръзнеш до смърт — изсумтя Саймън, докато търкаше ръце една в друга.
— Можеш да убиеш мечка с копие — каза Слудиг. — И това правим.
Саймън не схвана дали се шегува.
Бинабик, който тъкмо бе пратил Куантака на лов, седна с кръстосани крака до тях и попита:
— Готови ли сте за яка езда днес?
Саймън не отговори, тъй като устата му бе пълна с хляб; понеже и Слудиг не отвърна, Саймън вдигна очи. Римърът се бе втренчил в огъня, плътно стиснал устни. Увисна неловка тишина.
Саймън преглътна.
— Мисля, че да, Бинабик — отвърна той. — Далеч ли трябва да стигнем?
Бинабик се усмихна, сякаш мълчанието на римъра беше напълно естествено.
— Докъдето искаме. Днес ми се струва добър ден за дълга езда, тъй като небето е ясно. Дъждовете и снеговете могат да ни настигнат по-скоро, отколкото ни се иска.
— Знаем ли накъде да вървим?
— Отчасти, приятелю Саймън. — Бинабик взе една клонка и започна да чертае върху влажната земя. — Тук се намира Наглимунд. — Той описа груб кръг. След това очерта раковинообразна линия, започваща от дясната страна на кръга. — Това е Велдхелм. На този кръстопът се намираме ние.
Нарисува знак недалеч от кръга. След това очерта набързо огромен овал до отдалечения край на планината, няколко по-малки кръгчета по продължението й и нещо, което приличаше на друга верига хълмове, от другата й страна.
— Та така — продължи той, надвесен над драсканиците си. — Много скоро ще доближим това езеро. — Той посочи овала, — казва се Дроршул.
— Дроршулвен — Езерото на чука на Дрор. — Слудиг се намръщи, наведе се напред и отбеляза с пръст една точка край северния ръб на езерото. — Това е Вественби — тайнството на онзи предател Сторфот. Много би ми се искало да го прекосим нощно време.
Избърса ножа си и го огледа на слабата светлина на огъня.
— Така или иначе, няма да стигнем дотам — натърти Бинабик — и ще трябва да отложиш отмъщението си. Минаваме от другата страна, покрай Халнир към Хейтстед, близо до който е манастирът „Свети Скенди“, а след това най-вероятно ще пресечем северната равнина към планините. Никакво спиране за рязане на гърла.
И побутна с клонката редицата кръгчета оттатък езерото.
— Говориш така, защото вие, тролите, не знаете какво е чест — отсече огорчено Слудиг и изгледа Бинабик изпод гъстите си руси вежди.
— Слудиг — обади се умолително Саймън, но Бинабик не отвърна на заяждането.
— Имаме задача — продължи спокойно тролът. — Исгримнур, твоят херцог, иска така, а неговата воля не позволява да злоупотребяваме с доверието му със среднощни набези, за да прережем гърлото на Сторфот. Това не значи, че един трол няма чест, Слудиг.
Римърът го изгледа остро за миг, след което поклати глава.
— Прав си. — Саймън се изненада, че в тона му не прозвуча никаква враждебност. — Ядосан съм и не си подбирам думите.
Изправи се и тръгна към Гримрик и Хейстън, които товареха конете; докато се отдалечаваше, разкърши яките си мускулести рамене, сякаш за да се освободи от някакво бреме.
— Той се извини — каза Саймън.
— Не всички римъри са нелюбезни като Айнскалдир — отвърна приятелят му. — Но и не всички троли са като Бинабик.
Яздиха през целия дълъг ден по хълмистите склонове под прикритието на дърветата. Когато най-после спряха за вечеря, Саймън беше съвсем наясно с предупрежденията на Хейстън: макар конят му да ходеше бавно и теренът, по който се движеха, да беше сравнително равен, усещаше краката и чатала си така, сякаш цял ден го бяха измъчвали с някакви ужасяващи уреди за изтезания. Като се хилеше нарочно, Хейстън любезно му обясни, че след като се схване през нощта, го чака най-лошото; след това му даде да пие от меха с вино толкова, колкото му се иска. Когато накрая се сгуши сред разкривените мъхести корени на един останал почти без листа дъб, Саймън се чувстваше малко по-добре, макар от виното да му се причуваха гласове, които пееха странни песни.
Когато на сутринта се събуди, не само установи, че всичко, което му беше казал Хейстън, е десет пъти по-вярно, ами и се сипеше сняг и покриваше всичко със студено плътно одеяло. Треперейки в сумрачния ювенски ден, той продължаваше да чува гласове сред вятъра. Думите им бяха разбираеми: правеха си шеги с времето и се присмиваха на пътниците, които си мислят, че могат безнаказано да кръстосват из новопровъзгласеното царство на зимата.