Вихърът на Жътваря

Тя не отговори. Излязоха на трийсетина крачки от края на леда и отново спряха, Т’лан Имасс се обърна и го изгледа.

— Проявление на волята — каза Хедж, усмихна се и скръсти ръце. — Дълго време ми отне, докато стигна до тази фраза и идеята зад нея. Да, аз съм призрак, но явно не от твоя обичаен вид призрак. Аз устоявам дотам, че да сътворя тази привидно здрава плът и кости — откъде идва тази сила? Това е въпросът. От дълго време го предъвквам. Всъщност откакто отворих несъществуващите си очи и разбрах, че вече не съм в Корал. Бях някъде другаде. А после, когато се озовах в твоята, мм, непозната компания, е, нещата станаха още по-загадъчни. — Замълча и й намигна. — Нещо против да ти говоря, Имрот?

— Продължавай — подкани го тя.

Усмивката на Хедж се разшири и той кимна.

— Подпалвачите на мостове, Имрот. Така ни наричаха. Елитна дивизия в малазанската армия. Почти унищожена в Корал — последния ни официален ангажимент, предполагам. И това трябваше да е краят. Но не беше. Не. Някакъв Сънебродник на Танно ни даде песен и тя беше много мощна песен. Подпалвачите на мостове, Имрот — мъртвите, имам предвид; за малцината все още живи не бих могъл да кажа нищо — ние, мъртвите, ние се възнесохме. Проявление на волята, Т’лан Имасс. Готов съм да се обзаложа, че схващаш това понятие вероятно по-добре и от мен. Но тази сила не свършва с вашия прокълнат Ритуал. Не, вие може би просто сте създали прецедент.

— Ти не си плът без душа.

— Не, аз съм по-скоро твое отражение. Някак преобърнато, нали?

— Не усещам никаква сила от теб — каза Имрот, кривнала леко глава. — Нищо. Ти дори не си тук.

Хедж отново се усмихна и извади една „проклетия“ изпод пелерината си. Вдигна я пред очите й.

— А това има ли го, Имрот?

— Не знам какво е.

— Да, но тук ли е?

— Не. Илюзия, също като теб.

— Илюзия или проявление на волята? На моята воля?

— Нищо ценно няма в различието — заяви Т’лан Имасс.

— Не можеш да видиш истината в мен, защото взорът, който ти трябва, за да я видиш, го няма в теб. Вие го отхвърлихте, при Ритуала. Съзнателно се заслепихте за единственото нещо, което може да ви унищожи. В смисъл, може би ви унищожава и в момента — някаква беда на континента на Ассаил, нали? Аз имам смътни спомени за някой, който чува нещо… добре, все едно. Важното тук, Имрот, е това: ти не можеш да ме разбереш, защото не можеш да ме видиш. В смисъл, онова, което съм материализирал с волята си — това тяло, тази проклетия, това лице…

— В което виждам своето унищожение — каза Имрот.

— Не е задължително. Много зависи от този наш малък разговор тук. Казваш, че си коленичила пред бог — тук всичко е наред, вече се досетих кой, Имрот. И сега правиш каквото ти повелява той. — Хедж погледна „проклетията“ в ръката си. Тежестта беше съвсем както трябва. „Има я, също като там, при статуите на Дерагот. С нищо по-различна.“ — Изминах дълъг път — продължи той, — като започнах в долния свят на Джагът. Не помня да съм прехвърлял някакви явни граници или да съм преминавал през портали. А ледените поля, през които вървяхме сигурно седмици наред, е, те също са логични. Всъщност дори не съм изненадан много, че намерихме Ледения трон — в края на краищата какво друго трябваше да бъде? — Махна със свободната си ръка към гористото пространство пред тях. — Но това…