Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Но аз не мога да изляза! — отвърна изумена тя. — Вижте, аз съм разплакана! Лицето ми е ужасно.
— За болката, която причини на мен, а вероятно и на глупавата ми племенница, това наказание е твърде недостатъчно. Тръгвай!
И я избута от стаята. Исгримнур ги последва. Гневните им гласове отекнаха по каменния коридор.
Останал сам, Сангфугол наведе очи и изгледа опечалено лютнята си. Цепнатина раздираше по цялата дължина издължения й извит гръб от ясен, а една от струните бе увиснала като безполезна къдрица.
— Да, тази вечер музиката ще е скръбна — промълви той.
Когато Лут застана до леглото й, оставаше още час до зазоряване. Не беше спала цяла нощ, изтръпнала от безпокойство за него, но когато той се приведе да докосне ръката й, се престори на заспала: искаше да му спести единственото, което можеше да му спести — съзнанието за собствения й огромен страх.
— Мейгуин — тихо каза той.
Плътно стиснала очи, тя преодоля порива да го прегърне. В пълно въоръжение, с изключение на шлема, което тя разбра от шумовете при приближаването му и миризмата на масло, вероятно щеше да му е трудно да се изправи, ако го принудеше да се наведе още повече. Дори раздялата, въпреки цялата й горчивина, бе по-поносима, в сравнение с мисълта за това, че умората и възрастта му могат да проличат именно през тази нощ.
— Ти ли си, татко? — промълви най-накрая тя.
— Аз съм.
— Тръгваш ли?
— Трябва. Слънцето скоро ще се покаже, а се надяваме да стигнем Коумуд преди пладне.
Тя се надигна. Огънят бе угаснал и в стаята не се виждаше почти нищо. Иззад стената долитаха хлиповете на мащехата й Инахуен. Мейгуин усети пристъп на гняв от тази демонстрация на скръб.
— Щитът на Бриниох да те пази, татко — каза тя и протегна ръка в тъмното, за да пипне сбръчканото му лице. — Бих искала да съм ти син, за да воювам до теб.
Усети помръдването на устните му върху пръстите си.
— О, Мейгуин, както винаги си неукротима. Нима нямаш достатъчно задължения тук? Няма да ти е лесно да си господарка на Тайг, докато ме няма.
— Забравяш жена си.
Лут се усмихна в тъмнината.
— Не я забравям. Ти си силна, Мейгуин, по-силна от нея. Трябва да й дадеш малко от силата си.
— Обикновено получава онова, което иска.
Макар кралят да стисна здраво юмрука й в ръката си, гласът му бе нежен.
— Недей, дъще. Наред с Гуитин, в целия свят вас тримата обичам най-много. Помагай й.
Мейгуин мразеше да плаче. Издърпа ръката си и затърка с все сила очи.
— Добре — процеди накрая. — Прости ми.
— Няма за какво да ти прощавам — отвърна той и отново стисна ръката й. — Сбогом, дъще, до завръщането ми. Из полетата ни грачат освирепели гарвани и се налага да ги прогоним.
Тя светкавично скокна от леглото и обви ръце около него. Миг по-късно вратата се отвори и се затвори и тя чу по коридора стъпките му и подрънкването на шпорите му, напомнящо печална музика.
Малко след това вече се тресеше от ридания, завита с одеялото, за да не я чуе никой.
36. Пресни рани и стари белези
Конете се плашеха от Куантака, тъй че Бинабик яздеше огромната сива вълчица на доста голямо разстояние пред Саймън и останалите; носеше фенер, за да ги насочва в мрака, и потрепващата светлинка се полюшваше пред тях като пламъче на погребална свещица.
Луната се гушеше в гнездото си от облаци и те напредваха бавно и предпазливо. Подрусването на коня под него и топлината, която излъчваше широкият му гръб, на няколко пъти за малко да приспят Саймън, но всеки път го сепваха одрасквания по лицето: бяха сведените клони на дърветата. Почти не говореха. От време на време някой от мъжете прошепваше окуражителна думичка на коня си или пък Бинабик подвикваше за някое препятствие пред тях; но ако не бяха тези редки звуци и приглушеното барабанене на копитата, можеха да минат за сива колона от изгубени души.
Малко преди зазоряване спряха да си направят лагер. Лунният блясък превръщаше дъха им в сребристосини облаци. Не запалиха огън. Етелбърн пое първия караул; увити в тежките си наметала, останалите се свиха на влажната земя да подремнат.
Саймън се събуди под надвиснало като овесена каша утринно небе с вледенени нос и уши. Докато клечеше до малкия огън и дъвчеше парчето хляб и твърдото сирене, които му даде Бинабик, Слудиг приседна до него. Бузите на младия римър пламтяха от червенина от свежия вятър.