Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Въпреки че Еолаир не можеше да види никакви нови добавки към лагера на ситите, той все пак му се стори още по-заплетен отпреди, по-свързан със земята. Вече не приличаше на творение, създадено само за няколко дни, а изглеждаше, сякаш е бил тук, откакто съществува хълмът. Обгръщаше го някакъв покой и меко, естествено движение: многоцветните палатки се полюшваха като водорасли във водовъртеж. Графът изпита моментно раздразнение, отзвук от недоволството на Краобан. Какво право имаха ситите да се устройват така удобно тук? Чия страна беше това в края на краищата?

Само след миг той се осъзна. Това просто беше природата на Справедливите. Въпреки огромните си градове, сега само разрушени свърталища на прилепи, ако се съдеше по Мезуту'а, те не бяха същества, свързани с определено място. От начина, по който Джирики беше говорил за Градината, техния най-ранен дом, беше ясно, че въпреки вековното си присъствие в Остен Ард те все още се чувстваха пришълци в тези земи. И живееха с песните и спомените си. Бяха спрели тук само за малко.

Мейгуин мълчаливо вървеше до него. Изглеждаше притеснена от нещо. Еолаир си спомни как веднъж, преди много години, го беше довела да види как се праси една от любимите й свине. Нещо не беше наред и към края на раждането свинята заквича от болка. Докато извадят две мъртвородени прасенца, едното все още усукано в кървавата пъпна връв, която го беше задушила, свинята се тръшна върху първите две.

През цялото време на този изпръскан с кръв кошмар видът на Мейгуин беше същият като сега. Чак когато свинята се опраси докрай и малките започнаха да сучат, си позволи да се отпусне и да заплаче, Еолаир изведнъж осъзна, че това беше последният път, когато му беше позволила да я утеши. Макар че тогава му беше жал за нея и че се опитваше да разбере мъката й за някакви си прасенца, той я бе усещал в ръцете си, гърдите й бяха до неговите, беше почувствал, че тя вече е жена. Беше наистина странно усещане.