Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Ситът, който стоеше на вратата на Залата на образците, беше облечен традиционно, поне според схващанията на ситите, в риза и панталони от светъл кремав плат, който лъщеше като коприна. Косата му беше с орехов цвят — най-близкия до цвета на човешка коса, който графът беше видял досега — и беше завързана на възел на темето му.

— Ликимея и Джирики те викат — каза той. — Можеш ли да дойдеш веднага, или ще се забавиш?

Краобан си пое дъх, сякаш за да възрази, но графът сложи ръка върху неговата и отговори любезно:

— Една жена от вашите, лечителка, е при кралската дъщеря — при Мейгуин. Трябва да говоря с нея. После ще дойда.

Ситът безстрастно кимна — като корморан, грабващ риба от реката.

— Ще им кажа. — После се обърна и излезе, обутите му в ботуши крака стъпваха съвсем безшумно по дървения под.

— Те ли са господари сега тук? — попита сърдито Краобан. — С техните ли желания ще се съобразяваме?

Еолаир поклати глава.

— Те не постъпват така, приятелю. Джирики и майка му просто искат да говорят с мен. Не ми заповядват.

— И все пак това не ми харесва. Живяхме с ботуша на Скали на вратовете достатъчно дълго! Кога хернистирците най-после ще заемат истинското си място в своята страна?

— Нещата се променят — въздъхна Еолаир. — Но ние винаги сме оцелявали. Преди пет века римърите на Фингил са ни прогонили в планините и по морските скали. Ние сме се върнали. Хората на Скали сега бягат, така че ги надживяхме и тях. Бремето на ситите е безкрайно по-леко, не мислиш ли?

Старецът го погледна, очите му подозрително се присвиха, но после се усмихна.

— О, графе, трябвало е да станеш свещеник или пълководец. Виждаш същността на нещата.

— Ти също, Краобан. Иначе нямаше да си тук сега и да се оплакваш.

Преди старецът да успее да отговори, на вратата се появи друг сит — сивокоса жена, облечена в зелено, с наметало в облачно-сребристо. Въпреки цвета на косата си не изглеждаше по-стара от току-що тръгналия си пратеник.

— Кира'ату — каза графът и стана. — Можеш ли да й помогнеш?

Жената го гледа известно време, после поклати глава; движението изглеждаше странно неестествено, сякаш го беше научила от книга.

— В тялото й всичко е наред. Но духът й е някак си скрит от мен, отишъл е дълбоко навътре, като мишка, когато сянка на бухал мине нощем над полето.