Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Сега, когато Скали е мъртъв и последните му отряди са пръснати из страната, целта ни е постигната — каза Джирики. — Но ние само пристъпихме към миналото. Сега вече пътуването ни започва сериозно.

Докато той говореше, майка му взе едно гърне, гледжосано в тъмносиньо, бръкна с два пръста в него и ги извади. Връхчетата им бяха оцветени в сиво-черно.

— Казах ти, че не можем да спрем дотук — продължи Джирики. — Трябва да продължим до Уджин е-д'а Сикхуней — мястото, което вие наричате Наглимунд.

Бавно, сякаш изпълняваше ритуал, Ликимея започна да маже лицето си. Започна с очертаване на тъмни линии по бузите и около очите си.

— И… и какво могат да направят хернистирците? — попита Еолаир. Беше му трудно да откъсне поглед от майката на Джирики.

Ситът наведе глава за малко, после я вдигна и го изгледа втренчено.

— В името на кръвта, която нашите два народа са пролели един за друг, те моля да изпратиш отряд от свои сънародници да се присъедини към нас.

— Да се присъедини към вас? — Еолаир си представи блестящия, триумфален щурм на ситите. — Но с какво можем да ви помогнем?

Джирики се усмихна.

— Вие се подценявате и надценявате нас. Много е важно да превземем замъка, който доскоро принадлежеше на Джосуа, но това ще бъде битка като никоя друга. Кой знае каква роля могат да изиграят смъртните, когато се бият Родените в Градината? А има неща, които вие можете да правите, а ние — не. Ние вече сме малко. Трябват ни хората ти, Еолаир. Трябваш ни ти.

Ликимея беше нарисувала маска около очите си, на челото и бузите си и кехлибарените й очи сякаш пламтяха в очертанията й като скъпоценни камъни в скална пукнатина. Сега начерта три линии от долната си устна надолу по брадичката.

— Не мога да насилвам хората си, Джирики — отвърна Еолаир. — Особено след всичко, което им се случи. Но ако тръгна аз, мисля, че и други ще ме последват. — Той се замисли над необходимостта от чест и дълг. Отмъщението над Скали му беше отнето, но явно римърът беше само маша на Елиас и на друг дори още по-страшен враг. Хернистир беше свободен, но войната в никакъв случай не беше свършила. Графът дори откри известна примамливост в нещо толкова недвусмислено като сражение. Внезапното освобождаване на Хернисадарк и лудостта на Мейгуин го притесняваха.

Небето над тях беше тъмносиньо като гърнето на Ликимея. Няколко сити сложиха кълба светлина на дървени подставки до оградата и клоните на овощните дръвчета, осветени отдолу, пламнаха в златно.

— Ще дойда с теб в Наглимунд, Джирики — каза графът. Краобан щеше да се оправи в Хернисадарк, реши той, и да се грижи за Мейгуин и за Инахуен, жената на Лут. И щеше да продължи работата по възстановяването на страната — дейност, изключително подходяща за стареца. — Ще взема всички годни за бой хора, които пожелаят.

— Благодаря, граф Еолаир. Светът се променя, но някои неща винаги са истински. Сърцата на хернистирците са постоянни.

Ликимея остави гърнето, избърса пръсти в ботушите си — пръстите й оставиха широки следи — и се изправи. С рисунките по лицето си се бе превърнала в нещо още по-чуждо, още по-объркващо.