Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел го гледаше съсредоточено. След малко той засрамено сведе очи.

— Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. — Тонът й беше рязък, но някак си не се връзваше с плачливото й изражение. — Наистина, Саймън. И нека да говорим за нещо друго. — Тя се обърна и се загледа в разлюляната трева по планинския склон. Странният, напрегнат момент отмина.

Допиха виното и хапнаха хляб и сирене. За десерт Саймън извади бонбони — беше ги купил на малкия пазар в Нови Гадринсет: малки топченца, направени от мед и печени ядки. Разговорът се прехвърли към други неща, към местата и странните събития, в които бяха участвали и двамата. Мириамел му разказа за нискийката Ган Итай и как беше пяла, за да съедини небето и морето. Саймън се опита да обясни горе-долу какво е да си в дома на Джирики край реката и на какво бе приличала Ясира, домът на пеперудите. Опита се да опише кротката, но и плашеща Амерасу, но се запъна. Все още имаше твърде много болка в този спомен.

— А онази другата? — попита Мириамел. — Която е тук. Адиту.

— Какво Адиту?

— Какво мислиш за нея? — Тя сбърчи вежди. — Мисля, че е много невъзпитана.

Саймън също сбърчи вежди.

— Тя… тя просто е различна. Те не са като нас, Мириамел.

— Е, тогава ситите ми падат в очите. Тя се облича и се държи като кръчмарска блудница.

Той едва се сдържа да не се усмихне. Сегашният стил в облеклото на Адиту беше направо смайващо сдържан в сравнение с одеянията, които беше носила в Джао е-Тинукай'и. Наистина, тя все още често показваше повече от светлокафявата си плът, отколкото жителите на Нови Гадринсет смятаха за прилично, но явно полагаше всички усилия да не оскърбява смъртните. Колкото до държането й…

— Не мисля, че е толкова лоша — каза той.

— Разбира се, че не мислиш. — Мириамел определено беше сърдита. — Припкаш след нея като пале!

— Не е вярно! — възрази той, жегнат. — Тя ми е приятелка.

— Хубава дума. Чувала съм рицарите на баща ми да я употребяват за жени, на които не биха позволили да прекрачат прага на черква. — Мириамел вирна брадичка. Това не беше просто закачка — гневът ясно личеше в гласа й. — Не те обвинявам — това е в природата на мъжете. Тя е много привлекателна по своя странен начин.

Смехът на Саймън беше остър.

— Никога няма да разбера — каза той.

— Какво? Какво да разбереш?

— Няма значение. — Той поклати глава. Реши, че ще е по-добре да върне разговора към по-безопасна почва. — А, щях да забравя. — Той се обърна и посегна към торбичката, която беше опрял до стената. — Нали празнуваме рождените си дни. Време е за раздаване на подаръци.

Мириамел го погледна стресната.

— О, Саймън! Но аз не съм ти донесла нищо!

— Това, че си тук, е достатъчно. Да те видя невредима след всичко това… — Гласът му секна с неловко писукане. За да прикрие неудобството си, той се прокашля. — Във всеки случай ти вече ми даде чудесен подарък — шала си. — Той разкопча яката си, за да й го покаже: беше го омотал около врата си. — Най-хубавият подарък, който съм получавал. — Той се усмихна и се закопча. — Сега аз искам да ти подаря нещо. — Бръкна в торбата и извади нещо дълго и тънко, увито в плат.