![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Еолаир! — В гласа й имаше едва забележимо потрепване. — Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се, принцесо. — Той не можеше да се избави от спомена за прегръдката им тогава, за кръвта по ръцете и дрехите им и как бяха коленичили в сламата. Но тогава не се бе чувствал и наполовина толкова безпомощен, колкото се чувстваше сега.
— Как… ти как умря?
Той си помисли, че не е чул добре.
— Извинявай, Мейгуин. Какво ме попита?
— Как си умрял. Срам ме е, че не те попитах по-рано. Беше ли смърт, каквато заслужаваш — благородна? О, надявам се да не е била мъчителна. Не бих понесла това. — Тя бързо го погледна, след това изведнъж се усмихна несигурно. — Но това, разбира се, няма значение — нали си тук! Всичко лошо мина.
— Как съм умрял? — Нереалността на думите го удари като гръм. Той я дръпна за ръката и спря. Стояха на една полянка, палатката на Ликимея беше само на хвърлей пред тях. — Мейгуин, аз не съм мъртъв. Пипни ме! — Той хвана студените й пръсти. — Аз съм жив! Ти също!
— Аз бях поразена точно когато дойдоха боговете — каза тя унесено. — Мисля, че беше Скали — поне неговата вдигната брадва е последното, което си спомням, преди да се събудя тук. — Тя се засмя треперливо. — Странно. Възможно ли е да се събудиш на небесата? Понякога ми се струва, че все още спя.
— Мейгуин! — Той стисна ръката й. — Слушай. Ти не си мъртва. — Идеше му да се разплаче, да й се скара. — Ти си тук, в Хернистир.
Мейгуин го погледна с любопитен блясък в очите. За миг графът си помисли, че може би е пробил защитата й.
— Знаеш ли, Еолаир — бавно каза тя, — когато бях жива, винаги ме беше страх, че ще загубя това, на което държах, дори ме беше страх да говоря с теб — най-близкия приятел, който съм имала. — Тя поклати глава и косата й се развя и откри дългата й бледа шия. — Не можех дори да ти кажа, че те обичах, Еолаир, обичах те, докато това не ме изгори отвътре. Страх ме беше, че ако ти кажа, ще ме отблъснеш и ще загубя дори приятелството ти.
Сърцето на Еолаир сякаш щеше да се пръсне — като пукнат камък, ударен с чук.
— Мейгуин… Аз… Аз не знаех. — Дали той също я беше обичал? Щеше ли да й помогне, ако й кажеше, че я е обичал, независимо дали беше истина, или не? — Аз бях… Аз бях сляп — запелтечи той. — Не знаех.
Тя тъжно се усмихна и каза с ужасяваща увереност:
— Вече няма значение. Твърде късно е да се тревожим за такива неща. — Стисна ръката му и го поведе напред.
Той направи последните няколко стъпки към синьо-лилавата палатка на Ликимея като човек, прободен от стрела в мрака — изненадан, че върви, без да разбира, че е убит.
Джирики и майка му водеха спокоен разговор. Ликимея все още носеше бронята си; синът й беше облякъл широка мека дреха.
— Граф Еолаир! Радваме се, че дойде. Имаме нещо, което трябва да ти покажем и още неща, които да ти кажем. — Джирики се обърна към спътницата на Еолаир. — Лейди Мейгуин, добре дошла.
Мейгуин направи скован реверанс и каза:
— Благодаря, милорд!
Графът се зачуди какво ли вижда. Щом Джирики беше небесният бог Бриниох, на кого ли щеше да оприличи майка му? Какво виждаше, когато гледаше вълнуващия се плат около тях, плодните дръвчета и избледняващата следобедна светлина, чуждите лица на другите сити?
— Моля, седнете. — Гласът на Ликимея беше странно мелодичен. — Ще пийнете ли нещо?
— Аз не, благодаря. — Еолаир се обърна към Мейгуин. Принцесата поклати глава; очите й гледаха така, сякаш не виждаше нищо.
— Тогава да не чакаме — предложи Ликимея. — Трябва да ви покажем нещо. — Тя кимна на пратеника с кафявата коса, който беше дошъл в Тайг да извика Еолаир, и той пристъпи напред, развърза чувала, който държеше, и го обърна. Нещо тъмно се търкулна на тревата.
— В името на сълзите на Рин! — ахна Еолаир.
Главата на Скали лежеше пред него с отворена уста и изцъклени очи. Гъстата руса брада беше почти почерняла от съсирената кръв.
— Ето го врага ти, граф Еолаир — каза Ликимея. Котка, убила мишка, би могла да я пусне в краката на господаря си със същото спокойно удовлетворение. — Той и няколко десетки от хората му бяха тръгнали към планините на изток от Грианспог.
— Махнете я, моля ви. — На Еолаир му се повдигаше. — Не искам да я гледам. — Той хвърли бърз поглед към Мейгуин, но тя изобщо не гледаше главата: бледото й лице беше обърнато към потъмняващото небе.