Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Пръстите на Джосуа стиснаха по-силно ръката на рицаря.

— Върни се при нас, Камарис. Моля те. Не позволявай тази смърт да бъде безсмислена. Спомни си за битките от своето време, битки, в които знам, че би предпочел да не участваш, но си го правил, защото са се водили за справедлива и честна кауза. Трябва ли и всички тези страдания да се окажат безсмислени? Това е последният ни шанс! След нас настъпва мрак.

Принцът внезапно пусна ръката на стареца и се обърна. Очите му блестяха. Саймън, който гледаше от вратата, усети, че сърцето му се свива.

Камарис все още стоеше замръзнал, с ръка върху гроба на Деорнот. Най-после се обърна, погледна към колана си, после бавно вдигна рога и дълго го гледа, сякаш беше нещо, никога невиждано по зелената земя. Затвори очи, внимателно го вдигна към устните си с разтреперана ръка и го наду.

Рогът зазвуча. Първата му слаба нота се уплътни и укрепна, ставаше все по-силна и по-силна, докато не разтърси самия въздух — призив, в който сякаш имаше звън на стомана и тътен на подкови. Камарис, със стиснати очи, дълбоко пое дъх и засвири отново, този път още по-силно. Пронизителният зов се понесе над хълма, прокънтя в долината — ехото многократно го повтаряше — и сякаш след безкрайно дълго време заглъхна в далечината.

Саймън бе запушил ушите си с ръце. Много други бяха направили същото.

Камарис гледаше рога. После вдигна очи към онези, които го наблюдаваха. Нещо се беше променило. Очите му бяха станали някак по-дълбоки, по-тъжни. В тях имаше проблясък на съзнание, който липсваше преди. Устните му мърдаха, стремяха се да заговорят, но от тях не излизаше друг звук освен стържещ шепот. Камарис погледна надолу към дръжката на Трън, измъкна го от ножницата с бавни и отработени движения и го вдигна пред себе си — блещукаща черна линия, която сякаш срязваше на две светлината на отиващия си следобед. Капчици от ръмящия дъжд се събираха по острието.