Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Седяха до външната стена на Сесуад'ра. Слънцето сияеше, но беше ветровито и двамата с Мириамел носеха наметалата си. И все пак беше приятно да си свалиш качулката и да усещаш слънцето на врата си.

— Донесох вино. — Саймън извади малък мех и две чаши от торбата си. — Сангфугол каза, че било хубаво — от Пердруин. — Той нервно се засмя. — Защо ще е по-хубаво от едно място, отколкото от друго? Гроздето си е грозде.

Мириамел се усмихна.

— Може би го отглеждат различно.

— Всъщност няма значение. — Саймън внимателно насочи струята към едната чаша, после към другата. — Пък и не обичам вино. Рейчъл не ми позволяваше да пия. Наричаше го „дяволска кръв“.

— Управителката на камериерките ли? — Мириамел сбърчи лице. — Много противна жена.

Саймън й подаде едната чаша.

— И аз мислех така. Но за мен се мъчеше да направи всичко възможно. А аз много я затруднявах. — Той вдигна чашата и отпи, киселината се разля по езика му. — Къде ли е сега? Все още в Хейхолт? Надявам се да е добре. — Той се усмихна само като си помислиш, че можеше да изпитва такива чувства към Драконката! После внезапно се стресна. — О, не! Не биваше да пия. Не трябваше ли да кажем нещо, да вдигнем наздравица?

Мириамел тържествено вдигна чашата си.

— За твоя рожден ден, Саймън.

— И за твоя, принцесо.

Известно време посръбваха мълчаливо. Вятърът вееше тревата, сплескваше я в различни посоки, сякаш някакъв огромен невидим звяр се търкаляше в неспокоен сън.

— Съветът започва утре — каза Саймън. — Но мисля, че Джосуа вече е решил какво ще прави.

— Ще отиде в Набан. — В гласа й имаше сдържана горчивина.

— И какво лошо има в това? — Саймън посегна да долее чашата й. — Това е начало.

— Грешно начало. — Тя се втренчи в ръката му, докато й наливаше, и той трепна. — Извинявай. Просто се тревожа.

— За какво? Кажи ми. Аз съм добър слушател, принцесо.

— Не ме наричай така! — После добави по-меко: — Моля те, Саймън, поне ти недей. Някога бяхме приятели — когато не знаеше коя съм. Имам нужда от приятел.

— Разбира се… Мириамел. — Той си пое дъх. — Вече не сме ли приятели?

— Не исках да кажа това. — Тя въздъхна. — Това е същият проблем, който имам и с решението на Джосуа. Не съм съгласна с него. Мисля, че трябва да отидем направо в Еркинланд. Това не е война като на дядо ми — тя е много по-лоша, много по-ужасна. Страхувам се, че ще пристигнем твърде късно, ако се опитаме първо да завоюваме Набан.