Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Ти... ти... - Господарят на Пороя се обърна към Ахата, очите му се превърнаха в два нажежени въглена.

- Не!!! - изкрещя тя. - Не съм те предала! Не съм! Не...

Стиснат юмрук се издигна над нея, готов за удар. Ахата се сви на кълбо, закри лице с длани. Цялата й храброст се изпари безследно, остана само животинският страх. Краката й отмаляха, а сърцето сякаш се откъсна и падна в пропаст, от която нямаше изход, нямаше спасение...

- Не смей да обиждаш нашата вярна Дану! - проехтя подигравателен глас от покрива на кулата. Покрай Ахата нещо изсвистя - корав повей на леден вятър, все едно от мразовито-изгарящ невидим меч.

- Бягай, глупачке! - викна й Върховният маг. Заклинание я подхвана и доста нелюбезно я изправи на крака. Ахата не успя да се задържи, омекналите й колене се подкосиха и тя пак падна. Навярно това й спаси живота - невидимата ледена стрела отново прелетя покрай нея.

Сепна се някак изведнъж, като че ли след минута вцепенение, макар да бе отминал кратък миг. Запълзя, конвулсивно забивайки нокти в паважа - по-надалеч от Господаря на Пороя.

Той обаче бе забравил за нея - схватката с маговете бе приковала изцяло вниманието и силите му. Нямаше и секунда за мъст - противостояха му далеч по-страховити противници от измамилото го момиче.

"Не съм! Не съм те предала!" - продължаваше да пищи наум Ахата и пълзеше ли, пълзеше...

Орден Арк бе хвърлил в боя всичките си сили. Площадът аленееше от наметала. В средата стоеше Господарят на Пороя -неподвижен като изваяние. Той, който е бил неуязвим от много години, той, който владееше невероятни сили! Наистина ли Арк смяташе да го надвие?! Алчното чудовище, което изпива души?!

Смяташе. Напълно сериозно. Над кулата набираше сила изумителен дъгоцветен вихър, който се свиваше в исполинско копие, прицелено право в сърцето на прииждащите над Хвалин черни облаци. Самите магове също стояха неподвижни.

Противниците се готвеха за удар. Ахата с кожата си чувстваше колко мощ се трупа над площада.

И, помнейки способностите на Господаря, тя намери в себе си сили да се изправи и да заотстъпва по-живо. Гърбът й опря в каменна ограда. Не успя да се изниже на по-безопасно място, а и надали такова имаше сега в целия град... Атаката започна.

Вероятно маговете на Дъгата бяха изпреварили Господаря съвсем малко. Ала в магическите сражения, както и в обикновените битки, често победата оставаше за онзи, който е ударил пръв.

Ниско над площада, точно около Господаря на Пороя направо от въздуха изникна грамадна мрежа, изтъкана от нажежени огнени нишки. Аленият орден беше решил да не сплита прекалено сложни магии - стихията на огъня и без това му бе по-позната. Мрежата задраска небето, увисна като хищник над жертвата си и рухна надолу.