Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Кулата на Червения Арк в Хвалин. Ако нямаш нищо против...

Не биваше да оставя Имелсторн в мръсните лапи на хуманусите.

Господарят на Пороя само бе вдигнал рамене.

- Все ми е едно, Дану. Обешах да ти помогна и ще го сторя. В човешкия си облик той приказваше съвсем нормално, без старинен речетатив, който да бучи от ръждивия великански шлем.

После те преминаха през паяжината магически пътеки, като от време на време им се налагаше да газят калта между два раздалечени на не повече от четвърт миля портали.

- ...Ето го Хвалин.

Господарят с уморено движение отметна качулката си. Голата му глава лъщеше от пот. Напомняше й череп на умиращ от глад.

- Нарочно избрах да не се появим точно пред градските порти. Ще ти наметна една илюзорна маска, която ще ни спести излишни убийства. Маговете ще те надушат, но поне стражниците няма да загазят.

- Колкото повече човешки стражници - спокойно изрече Ахата, - толкова по-добре. Мога да се справя.

- Не - поклати глава рязко, даже стреснато, Господарят на Пороя. - Няма нужда от невинна кръв... Повярвай ми, дъще на Дану, кръв ще се пролее достатъчно, когато тръгнеш да влизаш в кулата.

Скоро Ахата закрачи по улиците на Хвалин. Вървеше с достойнството на кралица. Само някой, познал робството, отпил от горчивата чаша да бъде говорещ добитък, можеше да я разбере.

Подир нея, а и пред нея се обръщаха. Хората - търговци, чираци, хамали, минувачи, стражници - се зазяпваха, мнозина неуверено се покланяха. Виждаха, че върви знатна дама, при това пеш, не в карета, което ги стъписваше.

Над кулата на Червения Арк се извисяваше ветропоказател във формата на герба на ордена. Сякаш поривите на въздушната стихия раздухваха неистовата мощ на трите преплетени пламтящи езика. Градежът, литнал към небето като свещ, притежаваше известна сурова красота. Дъгата не строеше само твърдини и убежища, сред маговете имаше доста хора с вкус към изкуството.

Ахата и Господарят излязоха на площада пред кулата на Червения Арк.

- Какво ще правим сега, Дану? - спокойно попита Господарят на Пороя, като измери с поглед височината на кулата.

- Ти... какво възнамеряваш?

- Дъгата не ме интересува. Те се домогваха до моя Меч, но той би им свършил точно толкова работа, колкото би свършила бойна секира на петгодишно дете. На теб обаче ти трябва Имелсторн?

-Да.

- Тогава - ще влезем вътре. Само че първо ми кажи, сигурна ли си, че Дървеният меч все още е тук?

Ахата притвори очи.

"Сили горски, помогнете ми!"

Стори й се, че кулата сякаш се накланя над нея, а стените й стават прозрачни. Отблясъкът на силата на ордена оцвети в алено всичко пред вътрешния взор на девойката. Но най-горе, навярно в апартамента на Върховния маг, Ахата съзря студените перлени искрици зеленикаво-сребриста светлина.

- Тук е - кимна тя.

- Добре. Ще ти помогна докрай. Но преди това искам да ми обещаеш, че ще направиш нещо за мен. Съществува средство да си възвърна истинския човешки облик... - дълбоко хлътналите му очи изведнъж светнаха зловещо. - Няма да е лесно, но и ти искаш от мен трудни неща. Съгласна ли си?