Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Той никога не е загърбвал бой, Джосуа — каза Исгримнур. — Не забравяй, че го познавах. Той винаги правеше това, което беше правилно, което беше… необходимо. Не се предавай толкова лесно.

Джосуа вдигна поглед към лицето на стареца.

— Добре, Камарис, ела с мен. — Той внимателно го подхвана за лакътя. — Ела с мен — повтори той, после се обърна и поведе покорния рицар към вратата, която водеше в градината зад залата.

Навън следобедът ставаше все по-студен. Ръмеше лек дъжд и мъглица потъмняваше древните стени и каменни скамейки. Останалите от групата се струпаха на вратата, несигурни за намеренията на принца.

Джосуа отведе стареца до грамадата, отбелязваща гроба на Деорнот, вдигна ръката му и я сложи върху камъните, след това притисна своята върху неговата.

— Сър Камарис — каза той бавно, — моля те, чуй ме. Страната, която баща ми покори, редът, който създадохте ти и крал Джон, е разкъсан от война и магии. Всичко, за което си се трудил през живота си, е застрашено и ако този път се провалим, боя се, че възстановяване няма да има.

— Под тези камъни е погребан мой приятел — продължи принцът. — Беше рицар като теб. Сър Деорнот никога не те беше виждал, но песните за теб, които беше слушал в детството си, го доведоха при мен. — „Направи ме рицар, Джосуа — каза ми той в деня, когато го видях за пръв път. — Искам да служа като Камарис. Искам да бъда твое и на Бога оръдие за напредъка на нашия народ и страната ни“.

— Така каза той, Камарис. — Джосуа внезапно се разсмя. — Той беше глупак, свят глупак. И откри, разбира се, че понякога страната и народът не заслужават да ги спасяваш. Но беше дал обет пред Бога, че ще върши праведни дела, и проживя всичките си дни в усилия да се придържа към това обещание.

Гласът на Джосуа се повиши. Беше открил някакъв извор на чувства в себе си; думите бликаха неудържимо, силни и спонтанни.

— Той умря, защитавайки това място — единствен бой, единствена схватка отне живота му, но все пак без него шансът за голямата победа щеше да бъде изгубен отдавна. Той умря, както и живя, като се опитваше да надхвърли човешките възможности, обвиняваше се, когато не успяваше, после се надигаше и опитваше отново. Той загина за своята страна, същата, за която си се бил и ти, за реда, който ти си се борил да създадеш, ред, при който слабите да могат да живеят в мир, защитавани от онези, които използват сила, за да налагат волята си над другите. — Принцът се наведе към лицето на Камарис и улови изпълнения с нежелание поглед на стареца. — Нима смъртта му не значи нищо? Защото ако не спечелим тази борба, ще има прекалено много гробове, за да може този единствен да има значение, и няма да има кой да оплаква хора като Деорнот.