Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Значи повече не търсите спречкване с господин Дьо Сент-Енян?
— Не, графе. Изпратих му покана. Ако господин Дьо Сент-Енян я приеме, дуелът ще се състои, ако ли не, аз няма да я подновя.
— А Ла Валиер?
— Нима можете сериозно да предположите, графе, че ще мисля да отмъщавам на жена? — каза Раул с такава печална усмивка, че Атос, който толкова бе преживял и беше свидетел на толкова чужди страдания, почувства, че очите му парят.
Той протегна ръка на Раул. Младежът бързо я хвана и попита:
— Значи вие сте уверен, графе, че положението е безнадеждно?
— Мое бедно момче! — поклати глава Атос.
Мислите, че все още изпитвам надежда и ме пожалихте. Най-ужасното за мен е да презирам тази, която толкова обожавах и която сега заслужава презрение! Ако бях виновен в нещо пред нея, щях да бъда щастлив и щях да й простя.
Атос тъжно погледна сина си. Думите, които той току-що изрече, сякаш се бяха изтръгнали от собственото сърце на стария мускетар… В същия момент съобщиха за пристигането на Д’Артанян. Неговото име прозвуча по различен начин за Раул и за Атос.
Мускетарят влезе с тайнствена усмивка на уста. Раул млъкна. Атос се приближи до своя приятел.
— Изглежда, утешаваме момченцето?
— А вие, неизменно отзивчивият, сте дошли да ми окажете помощ в тази нелека задача?
Атос с две ръце стисна ръката на Д’Артанян. На Раул се стори, че това ръкостискане крие някакъв особен смисъл, който няма пряка връзка с думите на баща му.
— Да — отвърна капитанът на мускетарите, засуквайки мустак с лявата ръка, тъй като дясната беше в ръката на Атос, — да, аз пристигнах тук и за това…
— Безкрайно се радвам, кавалере, безкрайно се радвам не само на утешението, което ни носите, но и на вас самия. О, аз вече съм утешен! — възкликна Раул.
Той се усмихна с такава тъжна усмивка, че тя беше по-печална от най-горестните сълзи, които някога бе виждал гасконецът.
— Много добре — одобри Д’Артанян.
— Вие пристигнахте в момента, когато графът ми разказваше подробности за срещата си с краля. Нали ще позволите да продължи своя разказ?
Очите на младежа сякаш се стремяха да проникнат в душата на мускетаря.
— Среща с краля? — попита Д’Артанян с най-искрено учудване.
— Вие сте видели краля, Атос?
— Да, видях се с краля — усмихна се Атос.
— Не знаехте ли, че графът се е срещал с негово величество?
— попита успокоилият се наполовина Раул.
— Разбира се, че не знаех.
— Сега ще бъда по-спокоен — каза Раул. — Знаейки привързаността ви към мен, аз се опасявах, че може би твърде рязко сте представили пред негово величество моите нещастия и вашето негодувание и че кралят…
— И че кралят… — повтори Д’Артанян. — Довършете, Раул.
— Простете ми и вие, господин Д’Артанян. За част от секундата ме завладя страх, признавам си, че сте дошли тук не като наш приятел, а като капитан на мускетарите.
— Вие сте полудял, мой бедни Раул! — извика Д’Артанян и започна да се смее, но в този смях внимателният наблюдател можеше да търси и по-голяма искреност. — Знаете ли какво ще ви посъветвам? След вашето пътешествие, след посещенията ви при господин Дьо Гиш, при принцесата и при Портос, след вашата разходка във Венсанската гора ще ви посъветвам малко да си починете. Легнете, спете дванадесет часа и като се събудите, изпотете хубаво един жребец.
Той привлече Раул към себе си и го целуна с такова чувство, както би целунал собствения си син. Атос също прегърна Раул. Лесно беше да се забележи, че целувката на бащата е по-нежна и прегръдката му по-силна, отколкото на приятеля.
Младежът отново погледна към двамата, мъчейки се с всички сили да проникне в душите им. Но той видя само усмихнатото лице на Д’Артанян и спокойното и ласкаво лице на граф Дьо ла Фер. Долови във всеки жест на двамата приятели пълно спокойствие и невъзмутимост, затова каза къде да бъде търсен при нужда, и излезе, понесъл само личната си мъка, без никаква друга тревога.
„Слава богу! — каза си той. — Сега мога да мисля само за своите неща.“ Загърна се с наметалото си, за да скрие от минувачите тъжното си лице и тръгна към дома си.
Двамата приятели с еднакво съчувствие изпроводиха нещастния младеж.
— Бедният Раул! — въздъхна Атос.
— Бедният Раул! — повтори Д’Артанян, свивайки рамене.
Глава шестдесета
ТЕЖКО НА НЕЩАСТНИКА
Раул, който предизвика състрадание у толкова силни хора, беше наистина много нещастен. Останал сам със себе си, той си спомни за признанието на краля, признание, отнело му неговата Луиза, и почувства, че сърцето му се разкъсва.