Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Професоре! — Картографът почти ги беше настигнал. Кожата му с нефритов оттенък блестеше от пот. Изглежда, че климатът не му понасяше толкова, колкото на работниците нимбори. — Любезни господине, простете, че ви прекъсвам, но ви търсят по радиофона.
Багуолтър се обърна рязко — личеше колко е нервен.
— За Бога, какво има? Кой се обажда?
— Посолството на Телария в Туктубим. Професорът отново се обърна към Пол:
— По-добре да се погрижа за това. Виж, старче, ако съм те обидил, било е неволно. Моля те, забрави за всичко това. — Опита се да задържи погледа на Пол, сякаш търсеше нещо; на лицето му беше изписан почти копнеж. За момент на Пол му се стори, че вижда някакво съвсем друго лице зад маската на флегматичния англичанин.
Разтревожен загледа как Багуолтър се отдалечава към главния кръг от палатки.
Ваала беше будна и седеше в леглото, когато той пристигна. Крилете й бяха частично разтворени. В огромните пера от двете й страни имаше нещо — беше едновременно и объркващо, и величествено уместно, — но Пол вече беше като че ли преситен с полуспомени. Докато й разказваше открай докрай историята на спасяването й от двореца на Сумбар, той й даде чая, който вече беше достатъчно изстинал. Тя взе чашата, вдигна я към лицето си и предпазливо отпи.
— Хубаво е — каза и ведро се усмихна. От радостния й поглед го заболя отвътре. — Странно, но ми харесва. Уламарско питие ли е?
— Според мене — да. — Пол седна на пода на палатката и облегна гърба си на коравото платно. — Разбира се, много неща не помня. Толкова много, че понякога не знам откъде да започна да мисля.
Тя го погледна продължително и сериозно.
— Знаеш ли, не трябваше да ме отнемаш от жреците. Ще се разгневят. Но във всеки случай ще изберат друга дъщеря на Вонар за жертва.
— Не ме интересува. Това може да звучи ужасно, но е вярно. Нямам си нищо друго освен тебе, Ваала. Разбираш ли? Ти си единствената ми надежда да открия кой съм и откъде идвам.
— Но как така? — Крилете й се вдигнаха и се разпериха, после отново се нагънаха зад нея. — Преди да дойда тук за празничния сезон, никога не съм напускала моя свят и през целия си живот съм срещала само неколцина от вас, теларите. Със сигурност бих те запомнила.
— Но ти каза, че си спомняш нещо — някакво място с много листа, дървета, градина, нещо такова… И ми каза, че името ми ти звучи познато.
Тя сви крехките си рамене и каза:
— Странно е, признавам.
Пол все по-ясно долавяше някакъв особен стържещ звук, който идваше отвън, но не искаше да се разсейва.
— Повече от странно. И ако знам нещо за този свят, то е, че ние двамата сме се срещали и преди — той се приближи и взе ръката й в своята. Тя се съпротивлява само миг, после му позволи да я държи. Чувстваше, че този обикновен контакт му вливаше сила. — Чуй ме: професор Багуолтър — той е един от хората, които помогнаха да те спасим — ми зададе някои много странни въпроси. Чувствах, че за мене те трябва да означават нещо, ала не беше така. Например той нарече това място симулация.
— Симулация? Искал е да каже илюзия като фокусите на жреците на Сумбар?
— Не знам. И спомена имена, много имена. Едното беше „Шонглоор“. Другото — нещо като „Джун Бау“…
Нещо прошумоля зад вратата. Пол се обърна и видя Гали, който беше дръпнал завесата. Грубият, виещ звук беше забележително по-силен.
— Пол, ела да видиш! След малко пристигат. И машината е цяло чудо!
Подразни се, но му беше трудно да пренебрегне вълнението на момчето. Обърна се и видя, че Ваала се е залепила за стената с широко отворени очи.
— Какво има?
— Онова име. — Тя вдигна дланите си с дълги пръсти, сякаш се пазеше от нещо. — То… не ми харесва.
— Кое име?
— Пол, идвай, де! — Гали го дърпаше за ръката. Сега стърженето беше много силно, а под него се чуваше и по-дълбок звук, който той чувстваше през пясъка под пода на палатката. Просто нямаше как да го пренебрегне.
— След малко се връщам — рече той на Ваала и се остави Гали да го изведе през вратата на палатката. И там се спря в почуда.
През долината към лагера се кандилкаше най-странната машина, която някога беше виждал или можеше да си представи, че ще види — огромно четирикрако нещо, което приличаше на механичен крокодил, направен от метални греди и полирани дървени плоскости. Главата му беше тясна като носа на кораб; гърбът, ако не броим трите огромни комина, от които изригваше пара, беше покрит с тента на райета. Въртяха се колела, бутала сновяха нагоре-надолу, а парата свистеше през клапаните, докато машината бавно слизаше по хълма. Пол само смътно виждаше няколкото малки фигурки, застанали в една вдлъбнатина на върха на главата.