Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Ти! Видях те на острова.
Гласът й докосна най-чувствителната струна в него. За миг му се зави свят. Той я познаваше. Познаваше я! Друго обяснение нямаше!
— Да — каза Пол, когато най-после успя да си поеме дъх. Беше му много трудно да говори. — Да, и аз те видях там. Познавам те, но нещо се е случило с паметта ми, нещо е станало с мен. Коя си ти? Познаваш ли ме?
Тя дълго се взира в него, без да каже нищо.
— Не мога да ти кажа. Нещо в тебе… — поклати глава и за първи път предпазливостта й изчезна, изместена от нещо по-неопределимо. — Аз съм Ваала от Дома на дванайсетте реки. Видях те на острова. Но как бих могла да съм те виждала преди това? Бил ли си на Вонар — моя дом? Защото аз никога не съм го напускала, докато не ме определиха за дар на Сумбар.
— Не знам. По дяволите, нищо не знам! Нищо не знам! — Пол се плесна по коляното. Внезапният звук накара Ваала да трепне. Крилете й се разпериха и прошумоляха, когато допряха стените на палатката. — Знам само името си — Пол Джонас. Не знам къде съм бил преди и откъде идвам. Надявах се ти да ми кажеш.
Тя втренчи в него черните си очи.
— Полджонас. Името ми звучи непознато, но чувствам нещо, когато го казваш — сви криле и отново се плъзна в леглото. — Но когато мисля, започва да ме боли глава. Уморена съм. Много съм уморена.
— Спи тогава — той протегна ръка и хвана хладната й длан. Тя не се възпротиви. — Ще остана при тебе. Във всеки случай сега си в безопасност.
Тя бавно поклати глава като уморено дете.
— Не, не съм. Но не мога да ти кажа защо — прозя се. — Пълни сме със странни идеи и двамата, Полджонас! тъмните й очи се затвориха. — Дали не е… — езикът й започна да се преплита. — Струва ми се, че си спомням… място с много листа, дървета и растения. Но сякаш е много, много отдавнашен сън.
И Пол го виждаше. Пулсът му се ускори.
— Да?
— Това е. Не зная какво означава. Може би е някакво място, което съм видяла като малка. Може би сме се познавали като деца…
Дишането й се забави. След малко тя отново заспа. Под не пусна ръката й, докато не дойде Джоана и не го отвлече на закуска.
Тръгна да се връща при Ваала; държеше в ръце чаша чай и чиния с маслени бисквити. Изведнъж се сблъска с професор Багуолтър.
— А, ето те и тебе! Надявах се да те хвана насаме — разговорът ни не беше за масата. Смятам, че ме разбираш?
— Какво значи това?
Багуолтър махна очилата си и нервно започна да ги бърше.
— Исках да ти задам един въпрос. Той е… е, предполагам, доста груб.
Пол усещаше много силно горещото марсианско слънце. Капки пот се стичаха по врата му.
— Давай — рече най-накрая той.
— Чудех се… — Багуолтър очевидно се чувстваше доста неудобно. — Ох, да му се не види, няма как да го кажа учтиво. Ти гражданин ли си?
Пол се изненада. Не знаеше от какво се страхува, ала не беше от това.
— Не зная за какво говориш.
— Гражданин. Гражданин ли си или кукла? — гласът на Багуолтър беше дрезгав шепот, сякаш беше принуден да повтори неприличен израз, който бе дочул.
— Не знам… не знам какво съм. Не знам какво означават тези думи. Гражданин? На какво?
Професорът се втренчи в него напрегнато, после извади кърпичката от джоба си и избърса челото си.
— Може би тук не бива да се казва. Признавам, досега не съм питал никого. Или може би моят английски не е толкова добър, колкото си мислех, и не си ме разбрал както трябва — той се огледа. Талторът Ксааро вървеше към тях, но все още беше далече. — Аз съм удостоен с честта да бъда гост на господин Джун Бхао, много важна личност — най-могъщия човек в „Ню Чайна ентърпрайз“. Може би сте чували за него? Той е близък приятел и съдружник на господин Жонгльора, чието творение е това — и така бях допуснат да вляза тук.
Пол поклати глава. Всичко това му се струваше пълна безсмислица — или почти всичко: последното име като че ли събуди в него слаб отклик като тайнствена дума от детска залъгалка, която не е чувал от детството си.
Професорът, който го наблюдаваше внимателно, изцъка с език с тъжно примирение.
— Мислех си…, защото ти като че ли не се вписваш тук… не съм искал да те обидя, но тук има толкова малко граждани. Един — двама съм срещал в клуб „Арес“, но те предимно обикалят и търсят приключения. Освен това се страхувах, че тайно се присмиват на моя английски. Може би това не е чудно — някога го говорех доста свободно, но не съм го ползвал, откакто бях студент в Норуич. Във всеки случай надявах се да си поговоря с някой истински. Вече от месец съм в тази симулация и понякога се чувствам самотен.
Пол отстъпи крачка назад, слисан и доста уплашен. Професорът редеше неразбираеми думи, ала му се струваше, че някои от тях би трябвало да означават нещо за него.