Градът на златната сянка

Най-накрая Бръмонд откри стълбището. Пол залиташе, докато се изкачваха на покрива, той се съмняваше, че някога ще успеят.

— Разбира се, гаден късмет — Багс чака над градините — обади се Бръмонд. — И освен ако не ми се причува, стражата всеки момент ще пристигне.

Пол също чуваше разгневените войници, които се тълпяха по стълбището. Бръмонд метна факлата с всички сили. Тя описа висока дъга и падна — огънят пламтеше зад нея като опашката на падаща звезда.

— Само се моли старият Багс да си отваря очите. А сега най-добре я остави долу и ми помагай да затискаме тази врата.

Пол внимателно отпусна крилатата жена на покрива — тя измърмори нещо, но не се събуди, — после добави отпадналите си сили към тези на Бръмонд. Отвътре вече крещяха и блъскаха вратата. Веднъж дори едва не я избутаха, но Пол и Бръмонд я напънаха с крака и бавно я избутаха обратно.

— Хърли! — гласът идваше отгоре. — Ти ли си бе, човек?

— Багс! — радостно изкрещя Бръмонд. — Добрият стар Багс! Пускай стълбата! Тука долу имаме малко неприятности.

— Пуснах я! В средата на покрива е!

— Сега ти бягай и вдигай бързо-бързо свойта мила, а аз ще държа вратата. — Бръмонд говореше така спокойно, сякаш си поръчваше портвайн в клуб „Арес“. — Може би и Багс ще ти помогне.

Пол изтича при жената вонари и я отнесе до стълбата, след това се заизкачва бавно, болезнено, стъпало по стъпало, като се бореше нейната люлееща се тежест да не го поднесе.

— Не мога да ги задържам още дълго — викна Бръмонд.

— Багс, вдигай котва!

— Не и без тебе, Хърли!

— Идвам, да го вземат дяволите! Просто вдигай котва!

Щом Пол се вкопчи в стълбата на по-малко от седем метра над покрива, усети, че въздушният кораб започна да се издига. Долният край на стълбата се люлееше свободен. Бръмонд изрита за последен път вратата, после се обърна и се втурна към бързо издигащата се стълба, когато вратата се отвори и отвътре изригнаха неколцина разгневени мъже от ониксовата стража. Въздушната стълба се беше вдигнала толкова високо, че Пол усети как сърцето му слиза в петите — бяха обрекли Бръмонд, който можеше и да е луд, но бе рискувал живота си заради Пол. Но Хърли Бръмонд направи две големи пружиниращи крачки, подскочи толкова високо, че Пол чак не повярва, и се улови за последната пречка на стълбата. Ухилен, увисна на ръцете си, въздушният кораб се заиздига бързо нагоре, а побеснялата охрана на Сумбар долу ставаше все по-малка и по-малка.

— Е, стари приятелю — подвикна той на Пол, — вълнуваща вечер, а?

Тайнствената жена спеше на леглото в капитанската каюта; макар и сгънати, прозрачните й крила почти докосваха стените.

— Елате, господин Джонас — професор Багуолтър го потупа по рамото. — И вие май имате нужда от грижи — откакто сте с нас, не сте хапнали нищо.

Пол беше прекарал край нея почти цялата нощ — не му се искаше да я остави от страх, че ще се събуди на непознато място и ще се уплаши, но с каквото и да я бяха упоили жреците, то беше силно и сега му се струваше сигурно, че ще спи чак докато стигнат до лагера на експедицията. Той последва Багуолтър в малката кухничка на въздушния кораб, където професорът му стъкми вечеря от студено месо, сирене и хляб. Прие от учтивост, макар че не чувстваше глад. После се отправи към носа, където Бръмонд разказваше приключенията им на Гали — без съмнение за трети — четвърти път. И все пак тази история си заслужаваше да бъде разказана повече от веднъж и на Пол му се наложи да признае, че Бръмонд не преувеличава собствените си подвизи.