Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Господине, мога ли да ви попитам нещо?
— Давай.
— Кой сте вие?
Той отговори с тържествения тон, с който би се представил на официален прием:
— Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан д’Анкония.
Остави пазача да зяпа и се извърна за бърза, проведена шепнешком консултация със съучастниците си. В следващия миг на горе по стълбите тръгна Риърдън — ловко и безшумно, без да бъде придружаван от никого.
Клетки с плъхове и морски свинчета бяха натрупани до стените на лабораторията — бяха ги оставили там пазачите, които играеха покер на дългата лабораторна маса в средата. Играеха шестима; двама стояха в противоположните ъгли на стаята и наблюдаваха входната врата с пистолети в ръка. Именно лицето на Риърдън го спаси от това да бъде застрелян незабавно, щом влезе: беше твърде добре познато и твърде неочаквано. Той видя как осем лица го зяпат, разпознават го и да не могат да повярват на очите си. Той стоеше до вратата, с ръце в джобовете на панталона, с нехайните, уверени маниери на бизнесмен.
— Кой е старшият тук? — попита той с учтивия, но рязък глас на човек, който няма време за губене.
— Вие… не сте… — заекна един длъгнест, кисел индивид на масата с картите.
— Аз съм Ханк Риърдън. Вие ли сте шефът?
— Да! Но откъде, по дяволите, идвате?
— От Ню Йорк.
— Какво правите тук?
— Значи не са ви уведомили.
— Трябва ли… Така де, за какво? — незабавното, докачливо, възмутено подозрение, че началниците му са подбили авторитета му, беше очевидно в гласа на шефа. Той беше висок, мършав мъж, с трескави движения, с жълтеникаво лице и неспокойни, разфокусирани очи на наркоман.
— За работата ми тук.
— Вие… не можете да имате никаква работа тук — сопна се той, разкъсван между страха от блъф и страха, че не са го уведомили за някакво важно решение на високо ниво. — Не сте ли предател, дезертьор и…
— Виждам, че изоставате с новините, добри ми човече.
Седмината други в стаята зяпаха Риърдън с почтителна, суеверна несигурност. Двамата с пистолетите още ги държаха насочени към него с безчувствеността на автомати. Той като че ли не ги забелязваше.
— Та каква, казвате вие, е работата ви тук? — тросна се шефът.
— Тук съм, за да се заема със затворника, който вие трябва да ми предадете.
— Ако идвате от централата, трябва да знаете, че не следва да знам за никакъв затворник и че никой не трябва да го докосва!
— Освен мен.
Шефът скочи на крака, втурна се към телефона и грабна слушалката. Не беше я вдигнал и на половината разстояние до ухото си, когато я пусна рязко с жест, който разтърси от паника стаята: беше успял да чуе, че телефонът не работи, и да разбере, че жиците са прерязани. Обвинителният му поглед, когато се обръщаше, се разби о леко презрителния укор в гласа на Риърдън:
— Така не се пази сграда, щом сте позволили това да се случи. По-добре ме пуснете при затворника, преди да му се е случило още нещо — ако не искате да ви докладвам за безхаберие и за неподчинение.
Шефът се отпусна тежко обратно на стола си, сгърчи се върху масата и погледна Риърдън така, че изпитото му лице стана като на животните, които започваха да се раздвижват из клетките.
— Кой е затворникът? — попита той.
— Приятелю — каза Риърдън, — ако непосредствените ви началници не са сметнали за необходимо да ви кажат, аз със сигурност няма да го направя.
— Не са сметнали за нужно да ми кажат и за пристигането ви — изскимтя шефът, а гласът му признаваше безпомощността на гнева му и излъчваше вълни на безсилие към хората му. — Откъде да знам, че всичко е наред? Без телефон кой ще ми каже? Откъде да знам какво да правя?
— Това е ваш проблем, не мой.
— Не ви вярвам! — викът му беше твърде писклив, за да изразява увереност. — Не вярвам, че правителството ще ви изпрати с мисия, при условие че вие сте един от тия предатели, дето изчезват и са приятели на Джон Голт, който…
— Но не сте ли чули?
— Какво?
— Джон Голт сключи сделка с правителството и върна всички ни.
— Ох, слава Богу! — извика един от пазачите, най-младият.
— Затваряй си устата! Не ти е разрешено да имаш политическо мнение! — тросна се шефът и се извъртя обратно към Риърдън. — Защо не е било обявено по радиото?
— Да не би вие да се опитвате да изкажете мнение кога и как правителството трябва да обявява политиката си?
В последвалия дълъг миг мълчание те можеха да чуят трополенето на животните, които драскаха по решетките на клетките си.