Среднощният диамант [bg]

— Но трябва да се спретне малко. Поне да се избръсне. И да се подстриже. Искам да кажа, дълга коса ли се опитва да си пусне? Или просто е мързелив?

Лъскавата черна коса на младия мъж наистина изглеждаше разбъркана — твърде дълга, за да стои пригладена в спретнатата, военна прическа, предпочитана от по-възрастните адорийски мъже, но не достатъчно дълга, за да я прибере назад в опашка, каквито носеха почитателите на модата като Седрик.

Отметнах собствената си развята от вятъра коса назад, за да видя по-добре:

— Не знам. Донякъде ми харесват косата и наболата брада. Това му придава… суров вид.

Тя завъртя очи:

— Мислиш ли, че и онзи костюм е груб и суров на вид? Всъщност е добре ушит, но той изобщо не си е направил труда да го изглади. А и във всеки случай изглежда материално задоволен, но не и богат. Можем да се справим по-добре.

Докато вниманието й се измести към другите пасажери, аз задържах моето върху чернокосия мъж и обхванах с поглед всички онези дребни странности. Определено човек на контрастите… и със силно, мускулесто телосложение, с което никой близо до него не можеше да се мери. Очите ми се задържаха върху него по-дълго, отколкото беше редно, проследявайки очертанията на тялото му, забелязвайки широките рамене и начина, по който панталонът обгръщаше краката му. Такава физика не се придобиваше от спокойни развлечения за благородници. Но в позата му имаше нещо бдително, почти ожесточено, което също не се постигаше просто с обикновен труд. Улових се, че мисля за скандалните си думи, отправени към Тамзин, за блясъка и съблазнителността на една кратка, чисто физическа връзка, преди да се установя със съпруг, когото може, а може и да не обичам. Беше лесно да си представя този загадъчен мъж в такава роля. Не беше толкова лесно да си представя да го направя, докато съм в здравата хватка на Бляскавия двор.

И точно тогава забелязах, че се взира в мен.

Не — не гледаше мен. А Аделейд. Очите му, тъмни като косата, се спряха внимателно върху нея, докато тя се смееше на някаква шега на Седрик, и беше истинско чудо, че Аделейд не можеше да почувства този пронизващ поглед. Или може би го чувстваше. Мигове по-късно тя хвърли поглед в неговата посока. Когато го забелязаха, мъжът кимна вежливо, а после се извърна привидно небрежно — но не беше небрежно. Тялото му пращеше от напрежение, изострено си даваше сметка за всичко, което го заобикаляше.

Недопустимите ми размишления се изпариха. Мъжете постоянно гледаха Аделейд. Как можеха да не я гледат? Тя заслепяваше всички. Но не бях прочела в погледа му никакво привличане, когато я наблюдаваше. Не бях прочела нищо в очите му. И това ме безпокоеше.