Среднощният диамант [bg]

Не казах на Аделейд или Седрик за подозренията си предвид факта, че те се основаваха най-вече на инстинкт. Тамзин може би щеше да ми повярва и това само ме накара да се почувствам по-зле. Тъгувайки за нея един следобед, се доближих до десния борд на кораба, където Сивата чайка плаваше точно успоредно на нас. Примижах към фигурите, които се движеха по палубата й, надявайки се да зърна проблясване на червена коса.

— Знаеш, че тя сигурно ще си е създала всевъзможни нови приятелства, докато пристигнем — обади се един предвзет глас зад гърба ми.

Затворих очи за момент, преди да се обърна да погледна Клара в лицето.

— Надявам се да си създаде — отвърнах с равен тон. — Пътуването е дълго.

Клара наклони глава и се усмихна по онзи свой недружелюбен маниер.

— Не схващаш, нали? Тя няма да има нищо общо с която и да е от двете ви, когато сме в Адория. Аделейд е твърде голяма конкуренция… а ти… ами, ти си ти.

— Ние сме приятелки.

— Не изглеждаше така, когато потеглихме от Кълвър. Хайде, Мира. Живяла си с нея. Знаеш колко е амбициозна. Фактът, че има приятелка сирминиканка, няма да й помогне там и тя е достатъчно умна да го знае.

По палубата сновяха и други хора, затова се постарах да запазя любезно изражение, когато казах:

— Нямаш ли нещо друго, с което да се занимаваш? Може би някой женен мъж, с когото можеш да се сприятелиш? Мисля, че на борда има няколко.

Клара се вцепени. В очите й припламна ярост, но подобно на мен тя запази сърдечно изражение.

— Винаги е толкова хубаво да си поговоря с теб, Мира. Приятен ден.

Веднага щом тя си отиде, се обърнах отново към водата и се облегнах на перилото, като сложих ръка върху очите си.

— Тамзин — промърморих, — защо трябваше да довеждаш нещата чак дотук?

— На мен ли говорите?

Този нов глас беше познат, но неочакван. Грант Елиът. Стоеше от лявата ми страна, само на няколко стъпки от мен. Изглеждаше смутен, сякаш трябваше да се насилва да говори.

— Не — казах, без дори да ме е грижа, че най-накрая съм привлякла вниманието му. Настроението ми беше твърде мрачно за това или дори за проява на тактичност. — И имам чувството, че знаете това, господин Елиът. Струвате ми се наблюдателен човек.

— Така ли мислиш, а? — В гласа му се долавяше развеселеност, макар че изражението му остана сериозно. Облегна се на парапета до мен и загледа Сивата чайка. — Ти… — Дълбоко поемане на въздух. — Добре ли си? Лицето ти, след като онова момиче…

— Онова момиче е никоя — процедих. — Нито пък е ваша работа.

Той се изправи:

— Добре. Ще те оставя сама.

— Не, чакайте. — Отърсих се от мрачното си настроение, внезапно осъзнавайки благоприятната възможност пред мен. — Държа се грубо. Съжалявам. Не си отивайте.

Той се поколеба, дори пристъпи от крак на крак и си помислих, че съм го изгубила. След още малко колебание се облегна на парапета, но демонстративно извърна поглед от мен.

— Няма нужда да се извинявате. Всички си имаме лоши дни.