Среднощният диамант [bg]

Виждах как Аделейд се опитва да остане спокойна и поне донякъде да възприеме обичайното си безгрижно поведение. Но усилието беше неубедително.

— Научих много от това, когато работех в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до благородници и предполагам, че съм усвоила обноските им. Знаеш това.

Тамзин стисна юмруци отстрани до хълбоците си:

— О, нима? Къде бяха тези обноски в последните девет месеца? Ти постоянно объркваше нещата — но невинаги едни и същи неща! Представяш се противоречиво, съвършена си в някои неща, а после се проваляш в най-елементарните. Каква игра играеш?

— Не е игра — каза Аделейд. — Просто нервността ми вземаше връх. Нещата най-сетне си дойдоха по местата при повторното явяване на изпитите.

— Невъзможно. Не разбирам как или защо правиш това, но знам, че нещо става. И ако си мислиш, че можеш просто да ми съсипеш живота и…

— О, хайде сега. — Привидното самообладание на Аделейд започна да се изчерпва. — Животът ти далеч не е съсипан.

— Не е вярно. Бях успяла. Бях в челната тройка — трите момичета, които ще са най-показвани! — а после се появи ти и ми отмъкна това постижение. Знаеше колко е важно за мен, но въпреки това се зае и унищожи всичко, за което съм работила.

Именно в този момент Аделейд най-сетне изгуби самообладание:

— Тамзин, достатъчно! Девет месеца се примирявах с драматичните ти изпълнения, но това е прекалено. Точно какво в живота ти е съсипано? Можеш да разговаряш за настоящата политика, да присъстваш на вечеря със седем блюда и да свириш на пиано! Може би ще изпуснеш няколко празненства, но все пак ще се омъжиш за някой богат, изтъкнат мъж в Новия свят. Измина дълъг път от положението на дъщеря на обикновена перачка и ако ми беше приятелка, също щеше да се радваш колко далече съм стигнала.