Среднощният диамант [bg]

Аделейд още изглеждаше унила, затова я хванах под ръка и я поведох към горната палуба. Исках старите й усмивки обратно. А тя не беше единствената, която имаше нужда да се разсее.

— Хайде. Ще потеглят.

В сравнение с този кораб малкото речно корабче, на което бях плавала, изглеждаше направо миниатюрно. Добра надежда и Сивата чайка бяха огромни океански чудовища, грамадни, мощни и готови да се отправят на предстоящото плаване. Събрахме се близо до рейлинга с други любопитни пасажери, докато моряците викаха и подтичваха около нас, всеки съсредоточен върху задачата си. Могъщият кораб се поклащаше върху вълните — нагоре-надолу, напред-назад, — а после бавно се оттласна от кея, когато прибраха и последното въже. Вятърът изпълни диплещите се платна над нас и потеглихме.

Тръпката от потеглянето завладя дори Аделейд, макар да знаех, че е зърнала Тамзин на палубата на другия кораб, докато потегляхме. Гледката на онази червена коса ми късаше сърцето. Пусни я да си върви, Мира, сгълчах се. Хората си тръгват. Виждала си това цял живот. Съсредоточи се върху онова, което предстои. Лонзо. Адория. Новият свят. Най-сетне се случва.

Седрик също пътуваше на нашия кораб и се приближи бавно, докато двете с Аделейд обсъждахме каютите. Носеше дълго, наситено червено палто с необичайна кройка — поне необичайна тук. Бях чула, че е много модно в адорийските колонии.

Аделейд му отправи първата истинска усмивка, която виждах от дни насам.

— Предполагам, че си отседнал в луксозна голяма каюта. Той се ухили в отговор:

— Това се полага на баща ми. Аз съм в каюта като вашите, настанен заедно с други пътници.

Проследих кимването му към група хора, застанали до отсрещните перила. След като бях прекарала почти година в къща с едни и същи лица всеки ден, копнеех за нови истории и теми. Надявах се, че госпожица Брадли няма да настоява да ни държи под ключ. Спътниците ни явно бяха от най-различен произход, но до един бяха мъже — типично предвид факта, че превъзхождаха по брой жените в колониите в съотношение три към едно. Някои пасажери имаха вид, сякаш бяха похарчили и последния си петак, за да успеят да се качат на този кораб. Други, вероятно търговци и спекуланти, демонстрираха благополучие както с облеклото, така и с обноските си.

Не достатъчно благополучие, според Седрик. Той точно отбелязваше как никой от тях не можел да си ни позволи, когато се приближи Розамънд. Тя дойде при мен и заедно продължихме да оглеждаме преценяващо спътниците си, докато Седрик и Аделейд си бъбреха от другата ми страна.