Среднощният диамант [bg]

Той се ръкува с нас:

— Грант Елиът. Бих си свалил шапката, ако имах такава, но отдавна научих, че дори не си заслужава да нося шапка в този вятър.

— Значи сте били в Адория преди? — попитах.

Очите на Грант се стрелнаха за миг към мен, а после се насочиха пак към нея.

— Миналата година. Имам дял в един магазин, който екипира хора за експедиции и оцеляване в пустошта. Партньорът ми го ръководеше през зимата, а сега аз се връщам.

Представата за изследване на пустошта на Адория почти ме накара да забравя опасенията си. Едно от нещата, с които Адория привличаше интереса, бе обширната й непозната територия, земя, която дори икорите и баланкуанците не бяха заселили. Тя винаги бе интересувала Лонзо и мен. Не очаквах да видя много от тази пустош в положението си на разглезена съпруга на някой заможен бизнесмен, но приключението и романтиката все така ме зовяха.

— Вие самият предприемали ли сте много експедиции, господин Елиът? — попитах. Може би фактът, че беше пограничен авантюрист, можеше да обясни тази леко грубовата нотка, която долавях покрай едно иначе благоприлично поведение.

— Тук-там. Нищо, което да намерите за интересно. — Той се почеса по брадичката и отново съсредоточи вниманието си върху Аделейд. Имаше същата едва набола брада, която Розамънд бе забелязала, почти сякаш я поддържаше нарочно. Не спретнато подрязана, не и достатъчно дълга за брада. — Сега помогнете ми да разбира как са организирани нещата при вас. Класирани сте по мотиви, които се основават на скъпоценни камъни, нали? А вие сте най-ценният?

— Диамантът — каза тя. — А Мира е гранат.

— Значи това означава, че ще имате възможност да присъствате на всякакви…

Беше прекъснат, когато приповдигнатият Седрик се приближи до нас:

— Ето къде сте. Изглежда, че тримата вече сте се запознали. Господин Елиът е един от мъжете, които делят каюта с мен. — Двамата се ръкуваха за поздрав. — Аделейд, трябва да те заема за момент. Мира, ще можеш ли да се върнеш долу с тях, когато си тръгнат?

Седрик кимна към групичка момичета от Гътшайър. Едва различих едно от тях, което описваше предимствата на кадифето пред коприната като материал за панделки за коса.

— Разбира се — казах, тъй като нямах намерение да се присъединявам съм онази шумна група. — И навярно господин Елиът би могъл да ми разкаже повече за бизнеса си.

Грант вече отстъпваше заднешком:

— С удоволствие бих го сторил, но току-що си спомних, че трябва да проверя нещо.

Той се отправи в една посока, докато Седрик и Аделейд тръгнаха в друга. Две от момичетата в групата, която обсъждаше панделките, проследиха как Грант си отива. Чух едно да казва:

— На този му трябва жена, която да се грижи за него.

— Няма да има значение — отбеляза друго. — Вероятно е само обикновен работник.