Среднощният диамант [bg]

Отново мълчание. Бях го разгадала. Почти. Бях чула достатъчно колониални акценти на борда, за да ги разпозная сега, дори грижливо прикрити под подобаващото осфридианско произношение, което той успяваше да докара толкова добре. Но нещо у неговия все още ме смущаваше.

— Господин Елиът… в коя част от Адория сте роден? Цялата му поза се промени и стана вдървена. Предпазлива.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо съм роден там?

— Долавя се в гласа ви, в акцента ви. Искам да кажа, трудно е да се определи — но е там. Мисля, че в начина, по който слагате ударението на гласните.

Най-накрая той ме погледна в очите и погледът му бе изпълнен с подозрение.

— А откъде, за бога, бихте… — Млъкна и отново отмести поглед. — Обикалял съм доста. Вероятно съм прихванал някои от местните звуци.

— Излизали ли сте от централните колонии? Не съм чувала много адорийци от покрайнините, но сигурно има регионални различия.

— Да не би в свободното си време да сте професор по лингвистика, госпожице Виана?

— Не, но работех с един в Осфрид. — Забелязах как беше заобиколил въпроса ми. — Опитвам се да се отърва от сирминиканския си акцент.

— Защо?

Помислих си, че сигурно се шегува, но той изглеждаше истински озадачен.

— Повечето хора мислят, че ще се омъжа по-сполучливо, ако акцентът ми не се забелязва толкова.

Очите му обходиха тялото ми, изучавайки ме от глава до пети.

— Освен ако не се омъжвате за слепец, никой съпруг няма да се интересува от акцента ви.

В лицето ми нахлу топлина. Нямах причина да се чувствам оскърбена предвид факта, че аз го бях огледала точно толкова преценяващо през онзи първи ден.

— Е, много се надявам да се интересува от нещо повече, не само от външността ми — изстрелях в отговор.

— Да съм казал нещо за външността ви? — Той отново гледаше вълните, но забелязах, че по устните му играе иронична усмивка.

— Не беше нужно.

— Не исках да ви обидя и мисля, че го знаете — защото вие също ми се струвате доста наблюдателна. — Благовъзпитаният Грант се завърна, когато той ми се поклони леко и се насочи към вратата, която водеше надолу. — Благодаря ви за отделеното време, госпожице Виана.

Той се отдалечи и именно тогава зърнах нещо, което не бях забелязвала никога преди — вероятно защото вятърът винаги развяваше косата му.

Нащърбена резка от вътрешната страна на лявото му ухо.

Челюстта ми увисна. Бях виждала тази нащърбена резка преди два пъти — на ухото на работника, който беше дошъл в Блу Спринг. Понечих да си кажа, че е съвпадение. Само това можеше да е. Човекът от Флатландс беше по-възрастен, с белези и приведен. Да не говорим, че често кашляше. Грант, макар и малко неспретнат понякога, беше зашеметяващ мъж и не много по-възрастен от мен. Беше образован. Разговаряше непринудено с пасажерите от средната и висшата класа на борда. Двамата нямаха нищо общо с изключение на онова ухо.

И гласовете си, осъзнах. Работникът имаше тежък акцент на жител на Флатландс, подобен на този на Ингрид, но в неговия винаги беше имало леко носово звучене, което се различаваше от нейното. Нещо, което не можех да определя тогава, точно както не можех да го определя в гласа на Грант сега.