Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Да започнем ли? – след което поглежда Икабод и Голиат: – Вие изчакайте тук, ако може, ще ни отнеме около час. Асистентът ми ще ви качи нещо за хапване.

И господин Черитри ме извежда от стаята, все едно ме води на дансинга.

В кабинета му има голям кафяв диван, на който ми казва да седна. Той кацва срещу мен като голяма черна птица. Изобщо не е красив, с яйцевидно чело и доста криви зъби, проблясващи, скрити в тази черна, брадата уста. Представям си, че обича да се гледа в огледалата.

Взри се в мен. Огледай отражението си.

Харесва му това, което вижда. Хипнотизира се в отблясъка. И днес аз съм неговото огледало.

Тук няма снимки на мъртвите. Само един чудат красив часовник на стената, украсен с мънички змии, виещи се като кора на портокал. В този часовник има нещо грешно, нещо неестествено. Представлява ужас, но не знам защо.

– Най-напред, няма от какво да се притеснявате. Имам опит в работата с по-особени случаи, така да се каже – казва господин Черитри, като разкрива проблясък на зъби, бели като бръснач. – Искам да се отпуснете. Дишайте бавно и дълбоко.

Правя каквото ми казва. Той гледа, кацнал на края на стола си като врана.

– Ами ако нещо се обърка?

Той се пресяга през масата, взема една розова кутийка, отваря я и ми показва шоколадови трюфели, поръсени с какао.

– Вземете един и го хапнете.

Правя го. Разтапя ми се на езика. „Интересен вълшебник – мисля си аз, – примамва момиченца в кулата си с бонбони.“

– Затворете очи, госпожице Мирър – казва той и клепачите ми се затварят като книга.

Надушвам дъха му – мента.

– Представете си, че вървите по дълъг коридор, а в дъното му има червена врата. Чувствате се удобно и в безопасност, докато вървите към вратата.

Не се чувствам в безопасност.

– Чувствате как стъпвате много леко, все едно се носите. Продължавате напред. Вратата се доближава и вече сте достатъчно близо, за да я докоснете.

Чувам как часовникът тиктака.

– Отворете вратата, госпожице Мирър.

Виждам червената врата. Чувам как часовникът тиктака. Надушвам ментата.

– Отворете вратата и ми кажете какво виждате.

Натискам дръжката и казвам:

– Виждам голяма червена пеперуда. Танцува пред мен. Много е красива.

– Какво става сега? – гласът му звучи далечен, все едно сънувам.

– Вратата се е затворила зад мен. Някой е сложил пеперудата в буркан и тя умира.

Сигурна съм, че ме гали по косата. Усещам пръстите му.

– Какво виждате сега?

– Виждам вас. Правите ми снимка, която да добавите в колекцията си. Искате ме на стената си.

Започвам да се чувствам зле. Мисля, че ще повърна. Стисвам ръба на стола, но не мога да отворя очи.