Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Моля. Искам само да го видя. Само… искам да гледам.

С шумна въздишка, той взе петдесетачката от ръката ми.

— Ако те хвана да записваш нещо, ще извлека задника ти от сградата и ще те пребия.

Леле-мале, обичаше да влачи.

— Благодаря ти. — Премигах няколко пъти, само отчасти, понеже дъждът продължаваше да ме шиба през лицето. — Толкова ти благодаря.

Той се намръщи и махна с фенерчето наляво, показвайки ми къде да паркирам. Последвах указанията му, грабнах едно от изоставените якета на задната седалка, ползвайки го като чадър, махнах за довиждане на хлапето, което седеше там, взирайки се в пространството, после се втурнах към странична врата, през която по-рано бях видяла да влиза една двойка. За съжаление отново бях спряна. От още един здравеняк в черно пончо. Който искаше пари.

— Петдесет кинта — каза той с равен тон.

Няма начин.

— Петдесет кинта? Току-що дадох петдесет на онзи тип, за да вляза.

Можех да различа само долната половина от лицето на мъжа. Той се усмихна.

— То беше само за да паркираш. За да влезеш е още петдесет.

Е, гадост. Да си разорен не струваше. Измъкнах портмонето си, докато група мъже простенаха зад мен.

— Вали, госпожо. Побързайте.

— Това ще е велико — каза друг, игнорирайки приятеля си.

— Без майтап. Чух, че не е побеждаван.

— Съвсем вярно, че не е побеждаван. Виждал ли си го този? Движи се като шибана пантера.

Знаейки точно за кого говорят, зарових в портмонето си, търсейки другите си скрити пари за спешен случай за мока лате. Тези бяха последното, което имах, и по-добре да си струваше.

— Не знам. Мисля, че мога да го сваля — каза друг.

Погледнах през рамо, докато приятелите му бяха зяпнали насреща му.

Мъжът се ухили.

— Ако беше невъоръжен, а аз имах АК-47 подръка.

Засмяха се с приятеля си, докато не забелязаха, че бях спряла търсенето на пари. Един от тях ме бутна с рамо, запращайки ме цял метър напред.

— Айде, скъпа. Имаме да гледаме ритане на задници.

— Мамка му, вече е започнало.

Чух силен рев, докато публиката викаше от другата страна на вратата.

— Ето — каза един от тях, подавайки петдесетачка на мъжа, а после се промуши покрай мен. Останалите го последваха, а аз скоро разбрах какво е да си перална машина на режим за центрофуга. Те ме блъснаха към мъж с черно пончо номер две и съвсем случайно една петдесетачка се материализира в ръката ми. Вероятно защото я измъкнах, докато последният мъж се промъкваше покрай мен, в онзи момент, когато и подаващият, и приемащият мислеха, че другият я държи.

— Ето я. — Подадох петдесетачката с малко повечко ентусиазъм. Биячът изглежда не забеляза. Грабна я от ръката ми, после ми помогна да вляза с не особено нежно бутване. Боже. Препънах се напред, докато още хора влязоха зад мен, така че забързах към светлото пространство в средата на иначе много тъмния и много празен склад. Миризмата на мръсотия се сливаше с аромата на бира, пушек и много одеколони. Харесвах мъжествени неща. Особено одеколони.

И все пак запристъпвах внимателно напред.

Докато се приближавах към действието, осъзнах, че тълпата бе много по-голяма, отколкото предполагах, че ще бъде. Хора, предимно мъже, стояха и викаха окуражително около заградена с вериги клетка като онези по телевизията, само че по-груба. Грубата структура нямаше уплътнения около решетките, а вратата беше окована и заключена отвън. Това не можеше да бъде хубаво.

По звука от виковете на тълпата, те бяха жадни за кръв повече, отколкото за свободно леещата се бира. Бяха купени напитки. Направени бяха залози. Раздавани бяха юмруци. Всъщност бях изненадана от това колко много жени имаше, после осъзнах, че те не викаха като мъжете. Те гледаха, всички погледи бяха вперени в едно нещо. Тогава го видях. Него. Рейес Алекзандър Фароу. През мрежата от вериги се фокусирах върху действието, върху шоуто, което тълпата бе дошла да види.