Четвъртият гроб под краката ми [bg]

А сега стоях на ръба на голямо разделение. Смеех ли да му се доверя отново? Смеех ли да повярвам на онова, което имаше да казва? Бях прекарала два месеца в апартамента си, чудейки се върху това.

Топлината му достигна до мен и пристъпих по-близо. Познатата топлина, която се излъчваше от него като меки ядрени вълни, бе като парещ мехлем, едновременно успокояващ и дразнещ. Застанах под яркото флуоресцентно осветление, но той не вдигна поглед. Това ми даде възможност да го огледам по-добре, да преценя как го бе променила свободата. Не много, осъзнах бързо. Косата му беше със същата дължина както преди два месеца. Плътни кичури висяха над челото му и се къдреха зад ухото. Челюстта му — онова силно, упорито изражение, което носеше — бе покрита с еднодневна брада. Ограждаше плътната му уста с такава великолепна прецизност, че в отговор моята уста се навлажни.

Принудих вниманието си да се отклони от лицето към широките му рамене, разголени заради битката, разкривайки древните татуировки, с които бе роден. Татуировки, които се раздвояваха като карта, ключ към портите на ада. Можех да разчитам карти колкото и всяко друго момиче, но как някой можеше да използва такава карта, за да пътува до друго измерение и да прекосява безкрайната пустош, за да отиде на място, на което никой не искаше да бъде?

Без да вдига поглед от действията на треньора, Рейес попита:

— Какво правиш тук?

Беше толкова невероятно красив, че ми отне момент да осъзная, че говори на мен. Не го бях виждала от два месеца, а дори преди това го бях виждала от плът само няколко кратки, бързи случая, всеки от които предизвикваше същите чувства на загриженост и прималяване. Без значение колко ядосана бях, привличането му, суровостта му действаха като магнит. А аз очевидно бях кламер. Всяка клетка в тялото ми ме тласкаше напред.

Треньорът вдигна объркано поглед, после осъзна, че още някой беше в стаята. Обърна се към мен, остро неодобрение се четеше по лицето му.

— Не може да си тук.

— Трябва да говоря с боеца ти — казах аз, придавайки възможно най-много авторитет на гласа си, което, признавам си, не беше много.

Най-накрая и безкрайно внимателно, Рейес повдигна клепачи, докато вече можех да видя блясъка в кафявите му очи. Опитах се да накарам сърцето си да продължи да бие, но то спря. Устните му се разтвориха леко и погледът ми отново се спря на устата му. Тя изтъня в отговор и той каза:

— Трябва да си вървиш.

Игнорирайки прилива на топлина, който заля тялото ми при дълбокия, чувствен звук на гласа му, аз изпънах рамене, пристъпих напред и му подадох листа, който бях смачкала в момента, в който го бях видяла в клетката.

— Донесох ти сметката.

Гъстите му черни мигли се спуснаха надолу и той се протегна към листа със свободната си ръка.

— Сметката ми за какво? — попита той, преглеждайки написаното от мен.