Знакът на жрицата [bg]

Погледът й се зарея и аз осъзнах, че тя бе доста стара и сигурно като дете бе преживяла последните големи вражди.

— Как изглеждаше мнимият Ивайн? — попита ме тя.

— Тъмнокос, с малка триъгълна брадичка. В него имаше нещо… много изискано. Той дори не говори като планинец. Но носеше наметало на клана Лаклан, затова не се усъмнихме.

— На колко години беше?

— Не знам. На около трийсетина.

— Хм. Не прилича на нормалните ни врагове. Но кой друг би имал полза от това да предизвика вражда между Кензи и Лаклан?

Тя не очакваше да й отговоря. Мисля си, че по-скоро питаше сама себе си. Но аз все пак отвърнах.

— Може би Дракан…

Тя изсумтя.

— Не храня топли чувства към човек, който купува деца от търговец, сякаш са мулета или тенджери. Но иначе нямаме проблеми с графа на Ордена на дракона, така че не ми се вярва той да иска да враждува с нас. Едва ли би посмял.

Кланът Лаклан бе голям и силен, много по-голям от клана Кензи. Но аз си мислех, че тъкмо това би било едно добро основание за някого да се опита да ги скара. Да подмами планинците да се избиват един друг, без дори да си мръдне пръста… Беше точно в стила на Дракан. Макар да ме бе нарекла „медамина Тонере“ и да ме бе нагостила на собствената си трапеза, не ми се вярваше, че Хелена Лаклан възнамеряваше да приеме съвет от мен, затова отхапах още един залък от филията си с мед и млъкнах.

Преди да ми позволят да изляза и да потърся живовляк, трябваше да разкажа всичко, което си спомнях за мнимия Ивайн на писаря на Хелена, който старателно записа всичко. Аз постъпих, както ми бе наредил Салан, и попитах дали някой лакланец щеше да има време да ме придружи, а Хелена възложи това на най-малкия си внук.

— Тавис, отиди с медамина Тонере и й покажи пътя. Дръж се прилично и прави каквото ти каже.

Салан по-скоро бе имал предвид пазач, а не водач, но аз нямаше как да й го кажа.

А Тавис беше живо червенокосо момче с ослепителна дяволита усмивка и цяло съзвездие от лунички. Предпочитах той да ме придружи вместо някой възрастен като Ивайн например, който със сигурност бързо щеше да изгуби търпение, тъй като щеше да има по-важни дела за вършене.

— На колко си години? — попитах аз, когато се отдалечихме на достатъчно разстояние, та Хелена Лаклан да не може да ни чуе.

— На девет — отвърна ми той. — А ти на колко си?

— На единайсет.

Той ме изгледа от глава до пети. Бях само с една длан по-висока от него.