Warcraft - Нощта на Дракона

Колкото и да бяха смели джуджета, на никое от тях не му допадаше идеята да яде хищническото месо, което беше жилаво и миришеше. Само че напоследък нямаше голям избор. Цяло чудо беше, че и двата вида зверове още ловуваха тук. Както самите джуджета, повечето по-дребен дивеч отдавна беше избягал от злото на Грим Батол.

„Приближаваме се до истината“, помисли си Ром. „Видяхме кървавия елф, дракониди и скардини. И онази дама в черно. Знаем, че са там… Само още не знаем какво точно правят…“ Той изведнъж се засмя, стресвайки Гренда. Ром бързо потуши изблика си. Джуджетата не знаеха единствено какво правят кървавият елф и останалите. Една дребна, незначителна подробност, от която зависеше мисията и вероятно животът им.

Ром се сети за липсващата си длан. Китката му, макар и обгорена, все още пулсираше, но като джудже той беше способен да издържа на болката, преди да е започнала да утихва. Тя някак си напомняше на Ром, че макар да беше единственият, на когото крал Магни можеше да разчита за по-опасните мисии, в началото ветеранът воин се беше подвоумил. Естествено, Ром бе скрил неохотата си пред монарха. И все пак… „Ти си глупак, Ром! Трябваше да оставиш някой друг да поеме мисията, вместо да се влачиш по тези тъмни места… към тези гладни, прокълнати…“

Ром поведе Гренда и останалите ловци към Блатистата земя, запазвайки непоколебимото си изражение, което прикриваше скръбта от неотдавна преживяната смърт на другарите му. Не само на тези, които беше загубил от началото на тази мисия, а на всички, които бяха загинали през годините на войни с орките. Все още виждаше лицата им, окървавените им тела. Още чуваше как духовете им го зоват.

Изведнъж Ром осъзна, че някой друг го призовава. Гренда, която беше забелязала нещо.

— Видях някакво раздвижване и мисля, че е кроколиск — прошепна тя.

— Къде?

— Точно там.

Гренда посочи към мъртвото дърво вдясно. Клоните му отдавна ги нямаше, а горната част от стъблото му беше отцепена.

— Точно там навътре.

— Ще обградим цялото място. Всички да внимават къде стъпват.

Така бяха изгубили Сам. В един момент младото джудже пристъпваше бодро по меката земя… и в следващия миг беше засмукан под нея. Така и не откриха тялото му.

Гренда тръгна с половината ловци на запад, а Ром поведе останалите трима на север. Той не видя никакъв знак от плячката си, но знаеше, че кроколиските се крият във водата и вярваше на острия поглед на Гренда. Тя имаше особено набито око за раса, която прекарва по-голямата част от живота си под повърхността на земята. Джуджетата се движеха толкова безшумно, колкото останалите раси смятаха за невъзможно за същества с подобно телосложение.

Групата на Гренда претърси брега на блатото, докато Ром дори направи няколко крачки навътре в него. През тъмната вода не се виждаше нищо, но Ром познаваше малките балончета и леката промяна на течението, които издаваха движенията на кроколиските. За съжаление, в същото време самото влечуго можеше да дебне тях. Той погледна към Гренда, която сочеше с брадвата си към едно място, близо до единия от другарите й. Беше открила нещо. Ром даде знак на групата си.