Защото вярваш в любовта
- Автор: Патни Мэри Джо
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Ирис»
- ISBN: 954-455-044-5
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Защото вярваш в любовта». Краткое содержание книги:
Катрин потрепери от мъка.
— Сега разбирам защо никога не говорите за семейството си.
— Нямам какво да кажа. — Той потопи пръсти във водата и опръска Луи, който отново беше задрямал в краката му. — Ако баща ми можеше да избира дали да бъде господ или дук Ашбъртън, сигурно щеше да попита в какво се състои разликата. Мама почина, когато бях на тринадесет. Двамата с баща ми се презираха. Учудвам се как са създали три деца, но предполагам, че са се чувствали длъжни да го правят, докато се роди наследник и резерва. Сестра ми Клаудия е пет години по-голяма от мен. Почти не се познаваме и предпочитаме да не се срещаме. Брат ми Стивън е маркиз Бенфийлд, наследник на благородната титла Ашбъртън и на огромното семейно богатство. С него се познавам малко, но и това ми идва твърде много.
Безизразните обяснения я караха да трепери все по-силно. Спомни си как й беше разказал, че с приятелите си, Падналите ангели, са станали едно семейство, защото имали нужда от близки хора. Изведнъж й се дощя да го прегърне и да го дари с цялата любов, от която е бил лишаван като дете. Вместо това каза с овладян глас:
— Винаги съм съжалявала, че нямам братя и сестри. Сега разбирам, че може би съм имала късмет.
— Да ви дам назаем Клаудия и Бенфийлд. Гарантирам ви, че само след два дни ще благодарите на небето, че сте едно дете.
— И как оживяхте? — попита спокойно тя.
— Само благодарение на ината си.
Катрин стисна за миг ръката му, давайки безмълвен израз на съчувствието и възхищението си от силата, която му бе помогнала да понесе мъката. Вместо да се ожесточи, той бе станал добър, чувствителен човек.
Майкъл положи ръка върху нейната и притисна крехките й пръсти. Двамата не се погледнаха.
Кракът му беше само на сантиметри от нейния. Беше толкова естествено да се наведе и да притисне устни към бузата му. Той щеше да се обърне към нея, устните им щяха да се слеят и…
Катрин разтърси глава. Не биваше да се доближава до огъня! Издърпа ръката си, сви пръсти в юмрук, защото ей сега щеше да го погали. Когато заговори, гласът й прозвуча чуждо:
— Кога преодоляхте астмата?
След кратка, напрегната пауза Майкъл отговори:
— Не знам дали съм я преодолял напълно — като възрастен имах множество леки пристъпи, — но след като навърших тринадесет, силата им значително намаля. — Лицето му отново се напрегна. — Най-страшният беше в Итън. Бях абсолютно уверен, че ще умра.
— Какво се случи?
— Пристигна писмо от баща ми. — Майкъл потърка слепоочията си, сякаш искаше да заличи спомена. — Уведомяваше ме, че мама починала внезапно. Не криеше радостта си, че се е отървал от нея. — Той затвори очи и задиша дълбоко. — Пристъпът започна веднага. Рухнах на земята и захърках като смъртно уморен кон. Има нещо особено ужасно в това да си напълно в съзнание, но съвсем безпомощен, неспособен да се движиш, с чувството, че ей сега ще умреш. За щастие Никълъс беше в съседната стая и ме чу. Дотича при мен и ми заговори така, както; направих днес с Джейми. В такъв момент най-важното е да спреш паниката на жертвата и да я накараш да диша правилно.
— Приятелят ви вероятно е на вашата възраст — отвърна изненадано Катрин. — Откъде е знаел как да постъпи? И той ли е имал астма?
Майкъл се усмихна.
— Никълъс е истински магьосник. Той е наполовина циганин и познава традиционните лечебни методи на народа си. Учеше ни как да говорим с конете и как да измъкваме риби от реката без въдица.
Зарадвана от промяната в темата, Катрин се усмихна.
— Явно е бил добър приятел.
Но явно беше допуснала грешка, защото Майкъл стисна ръце с такава сила, че жилите му изпъкнаха.
— Така е. За съжаление аз не се държах по същия начин с него. — Той разтърси глава. — Господи, защо ви разказвам всичко това?
Катрин можеше само да се надява, че я приема като истинска приятелка.
— Защото знаете, че ме интересува и че оценявам доверието ви.
— Може би сте права. — Без да я поглежда, той продължи по-спокойно: — Радвам се, че ви срещнах, Катрин. След години, когато си спомням Брюксел, сигурно ще съм забравил баловете, безумните слухове и дивата веселост, но непременно ще мисля за вас.
Напрежението помежду им стана още по-силно и тя се побоя, че той можеше да чуе ударите на сърцето й.
— Вашето приятелство означава много за мен — прошепна развълнувано тя.
— Приятелството и честта са двете най-важни неща в живота. — Той се наведе и откъсна едно цветенце. — Приятелство, за да не сме сами. И чест, защото… какво друго остава за един мъж до края на дните му?