Защото вярваш в любовта

— Знам, че не обичаш тази рокля, но не беше ли по-добре да я хвърлиш или да я скъсаш, вместо да я омажеш с кръв?

Моли се засмя през сълзи.

— О, татко, не говори глупости!

Скривайки усмивката си, Катрин си представи какво щяха да си помислят войниците на Чарлз, ако можеха да чуят дъщеря му.

— Хайде, вървете в къщата да се почистите — заповяда Ан и се обърна сърдечно към Катрин и Майкъл: — Благодаря ви, че се справихте така добре.

Докато Моли и Джейми вървяха към къщи, Катрин сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Ейми се справи отлично, Колин. Погрижи се за раната на Моли и повика Ан.

— Ти си като мама и мен — отговори одобрително той. — Добър войник и добра милосърдна сестра. — Погледна въпросително Катрин и се усмихна. — Позволяваш ли да я поканя на сладолед? Като награда за смелостта.

Скоро щяха да вечерят, но Ейми заслужаваше награда, а и в последно време почти не виждаше баща си.

— Добре, но първо трябва да се преоблече. Накарай момичето да натопи роклята ти в кофа със студена вода, за да отмие кръвта.

Ейми кимна и хукна към къщата.

Останала сама с Майкъл, Катрин приседна на парапета и скри лице в ръцете си.

— Извинете, но май имам пристъп на истерия.

— И с мен е същото. — Майкъл седна до нея. — Най-страшно е, когато кризата отмине, нали?

— Коленете ми треперят. — Тя се опита да се усмихне. — В семейния живот имаме нужда от нерви като въжета.

— Съпругът ви е прав. Ейми се държа много смело.

— Учудваща млада дама, нали? Много пъти съм се питала дали не сгреших, като я взех с нас на полуострова, но тя се държа като зрял човек. — Катрин се усмихна малко накриво. — В това отношение е като баща си. Аз съм по-страхлива и предпочитам да си стоя вкъщи.

— Не си просете комплименти — укори я шеговито Майкъл. В гласа му звънеше искрена сърдечност. — Ако някога имам нужда от милосърдна сестра, ще се моля да сте наблизо.

Тя извърна поглед, защото съзнаваше, че очите я издаваха.

— А вие се справяте отлично с домашните катастрофи, които в последно време направо ни затрупват. Огън, кръв, астма. Ан беше напълно права, като каза, че пристъпите са страховити.

— Могат да бъдат и по-лоши. Детето има чувството, че дробовете му са стегнати в окови. Колкото повече се старае да диша, толкова по-малко въздух поема. Най-страшна обаче е паниката, която го кара напълно да загуби самообладание. Помня, че и аз правех същото, което направи днес Джейми — тичах като луд, падах, ставах и отново хуквах без посока. — Той изкриви лице. — Как ли се справят Ан и Чарлз? Сигурно е ужасно да гледаш как детето ти се бори за всяка глътка въздух…

— Научили са се да запазват спокойствие. Вярвам, че същото е било и с родителите ви.

— Те бяха от друго тесто — отвърна сухо той. — Всъщност повечето пристъпи бяха предизвикани от баща ми. Когато получавах пристъп в присъствието на мама, тя ме оставяше на грижите на слугините. Гледката беше твърде обезпокояваща за нежната й натура. — Очите му потъмняха. — Ако не бях отишъл в Итън, сигурно нямаше да доживея десетия си рожден ден.