Андромеда [A for Andromeda - bg]

Той се изправи, прозя се, протегна се и светна лампата. Джуди усети как изведнъж й олекна и се изтегна на леглото.

— Имаш нужда от почивка — с надебелял език изрече тя.

— Може би.

— От месеци се занимаваш без отдих с онова нещо там. — Тя посочи към прозореца.

— Трябваше да е готов за негова светлост министъра.

— Ако загубите контрол над компютъра, можете да спрете работата.

— Едва ли. Преди повече от месец го бяхме пуснали да работи. Ти знаеше ли?

— Не.

— Въведохме програмата, за да можем да внесем всички данни преди пристигането на господата.

— И какво се случи?

— Отначало нищо, обаче аз изпуснах една малка част от програмата. С нея нещата се подреждат така, че когато включиш електричеството, първият импулс автоматично включва в действие програмата на избрана от компютъра начална точка. Нарочно пропуснах тази част, защото не исках да оставя избора изцяло на него и той побесня.

Джуди го изгледа недоверчиво.

— Това са глупости.

— Хубаво де, регистрира прекъсвания. Без каквото и да било предупреждение, преди да бяхме започнали да внасяме данните, принтерът започна да печати липсващата част от програмата: печаташе я многократно, без да спира — все едно ми казваше да я въведа. Беше много ядосан. — Той погледна открито озадаченото й лице. — Изключих го за малко и започнах да внасям данните. След това той се успокои. Обаче е бил конструиран да регистрира прекъсвания. Един господ знае за какво още е конструиран!

Тя лежеше и го гледаше с помътен поглед.

— Утре въвеждаме последните данни — продължи той. — След това бог знае какво ще се случи. Получаваме съобщение от двеста светлинни години разстояние. Мислиш ли, че от всичко това ще получим хубаво сборниче с аритметични таблици? Аз не мисля така. Нито пък хората, които убиха Харис, стреляха по теб и вероятно следят Денис и мен.

Тя понечи да го прекъсне, но после се отказа от намерението си.

— Помниш ли? — попита я той. — Помниш ли, като ти говорех за прелома?

— Съвсем ясно си спомням — усмихна се тя.

— Такъв прелом се случва веднъж на хиляда години. Готов съм да се обзаложа на каквото и да е…

Потънал в неведоми размисли, той се обърна и погледна навън през прозореца.

— Винаги можете да го изключите.

— Може би. Може би ще успеем да го изключим.

Навън бе тъмно като в рог, вятърът продължаваше да вие. Канеше се да вали.

— Тъмно е — рече той. Дръпна завесата и обърна към нея измъченото си лице.

— В такъв случай сме двама, които се страхуват — каза тя.

— Ако искаш, ще те изпратя. — Той я погледна и се усмихна. — А може и да останеш.