Андромеда [A for Andromeda - bg]

— Какво е това? — разгърна го Рейнхарт. Флеминг го наблюдаваше развеселено като малко момче, което е погодило номер на някой възрастен. На листа имаше няколко реда напечатани числа.

— Кога се появи това? — попита Рейнхарт.

— Снощи, след като си отидохте всички. Тук бяхме Джуди и аз.

— Не си ми казал — укорително се намеси Бриджър.

— Беше си тръгнал.

Рейнхарт сбърчи вежди над числата.

— Разбираш ли нещо?

— Не го ли позна?

— Не мога да твърдя такова нещо.

— Не ти ли прилича на относителните интервали между енергетичните нива на водородния атом?

— Така ли е? — Рейнхарт подаде листа на Доней.

— Искаш да кажеш — рече Бриджър, — че компютърът напечати това нещо ей така, изведнъж?

— Да. Възможно е. — Доней бавно прегледа числата. — Приличат на относителните честоти. Невероятно!

— Цялата история е невероятна — рече Флеминг.

Доней отново прочете числата и кимна.

— Не виждам смисъл. — Джуди се чудеше дали не е ужасно несхватлива.

— Изглежда, като че ли някой там — Доней посочи към небето — си е отворил сериозна работа, за да ни съобщи нещо, което вече знаем за водорода.

— Ако наистина това, е всичко. — Джуди погледна към Флеминг, който не каза нищо.

Маделин Доней се обърна към Рейнхарт.

— Това е малко разочарование.

— Аз не съм разочарован — рече тихо Флеминг. — Това е началото. Въпросът е дали искаме да продължим.

— Как можете да продължите? — попита Доней.

— Ами водородът е най-често срещаният химически елемент във Вселената. Нали така? Тъй че това е една съвсем проста информация за Вселената. Ако не я познаем, за машината това означава, че няма смисъл да продължава. Ако обаче успеем, тя може да продължи със следващия въпрос.

— Какъв следващ въпрос?

— Още не знаем. Но мога да се хвана на бас, че това е началото на една продължителна игра на въпроси и отговори. Той взе листа от Доней и го подаде на Кристин: — Въведи това в компютъра.

— Ама наистина ли? — Кристин погледна към Рейнхарт.

— Наистина.

Рейнхарт мълчеше, но нещо се бе случило с него; вече не беше унил, очите му святкаха и гледаха оживено. Останалите образуваха мълчалива замислена група, докато Кристин сядаше пред клавиатурата, а Бриджър подготвяше пулта за управление.

— Готово — обади се той. Беше по-кротък дори и от Флеминг и Джуди не можеше да определи дали завижда, дали разбира, или просто се опитва да схване като останалите какво ще излезе от всичко това.

Кристин пишеше бързо и компютърът бръмчеше равномерно зад металната си обвивка. Сякаш наистина бе навсякъде около тях — огромен, бездействуващ, чакащ. Доней гледаше редиците сини шкафове и ритмично проблясващите светлинки не със страх като Джуди, а с интерес.

— Въпроси и отговори. Вярвате ли в това?