Андромеда [A for Andromeda - bg]

— Да не намекваш, че той е стрелял по теб?

— Не. Не беше той. — Тя хвана крака на леглото, за да не трепери ръката й. — Мога ли да постоя малко тук? Докато престана да треперя.

— Както искаш. И изпий това.

Тя отпи голяма глътка от уискито и усети как питието опари устата и гърлото й. В тишината отвън отекна протяжен приглушен вой и една от водосточните тръби на бунгалото се разтресе.

— Какво беше това?

— Вятърът — отвърна Флеминг, докато стоеше и я гледаше.

Тя усещаше как парещият алкохол се стича в стомаха й.

— Не ми харесва това място.

— И на мен — каза той.

Пиеха в тишината, нарушавана единствено от стенещия между лагерните сгради вятър. Навън небето бе почти тъмно, а откъм морето се носеха парцаливи черни облаци. Тя остави чашата и погледна Флеминг в очите.

— Защо доктор Бриджър ходи на острова? — нямаше желание да го назове с малкото му име.

— За да наблюдава птиците. Много добре знаеш, че ходи за това.

— Всяка вечер?

— Виж какво, когато съм съсипан от умора в края на деня, излизам с лодка в морето. — Така беше. Извън лагера Флеминг се занимаваше само с ветроходство. Съвсем не го правеше често, при това ходеше сам, а не с лагерния яхтклуб. — Освен когато съм съвсем скапан като сега.

Той хвана бутилката за гърлото и постоя намръщено, мислейки за Денис Бриджър.

— Ходи да шпионира морските птици.

— Все на острова ли?

— Ами че те са там — каза нетърпеливо Флеминг. — На острова гъмжи от тях — корморани, гмурци, буревестници… Пийни още.

Тя го остави да й налее още малко. Главата й леко бучеше.

— Извинявай, че нахълтах така.

— Няма нищо! — Той разроши и без това разбърканата й коса с нежен, деликатен жест. — Не е лошо да си имам компания в тая барака. Особено такова сладко момиче.

— Изобщо не съм сладка.

— Нима?

— Не се харесвам. — Джуди отклони очи от него и пак се вторачи в чашата си. — Не харесвам това, което върша.

— В такъв случай ставаме двама. — Флеминг погледна към прозореца зад нея. — И аз не харесвам това, което върша.

— Мислех, че работата те е погълнала изцяло.

— Преди беше така, но сега, когато свърши, не зная. Опитвам се да си го избия от ума, но не мога. — Той я погледна объркано, съвсем не като тогава, когато й показваше компютъра. — Може би имам нужда от теб.

— Джон…

— Какво?

— Не ми се доверявай прекалено много.

Флеминг се усмихна.

— Да не си надушила нещо съмнително?

— Не се отнася до теб.

— Радвам се до го чуя — рече той, като повдигна брадичката й с ръка. — Имаш честно лице. — И я целуна по челото леко и съвсем сериозно.

— Не! — Тя извърна глава.

Той свали ръката си и й обърна гръб, сякаш вниманието му бе привлечено от нещо друго. Отново се чу воят на вятъра.