Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Тогава — слизай веднага! — изревала Ранча. — Ааааа!
— Недейте, бре, защо сте такива! Пуснете го да се махнем! Какво сме ви направили?
— А, прощавай, душко, няма го майстора! — жалостиво се обадил Парапун. — Ако не сте ни направили — ще ни направите! Хайде да разсъдим: ще ви питат ли хората — я, бре, нали бяхте в палата, я разправете като какви са царицата, болярите и прочие? Харни ли са, или са… такива и такива?… И вие — какво? Ще си замълчите ли?
— Той ще си замълчи!
— А ти?
— Аз… — измъчено се насилила да ги излъже Невянка и не успяла. — Аз… няма да мога.
— А, видя ли? — намесил се Боню. — Влез ни в положението! Има само един изход за нас: да станеш като нас. Ха слизай, целувай Кева, кажи й „мамо“, пък натам — хващай си принца и да вдигаме сватбата!
Невянка не помръднала.
— Защо я коткате чак толкоз, бре! — кипнала Параскева. — Ей, никаквице, идвай да ви благославям! Инак — броя до три и замахвам! — и вдигнала секирата над Стоедин. — Еднооооо!…
— Защо си толкова жестока, мари, Невенке — пропял Пулейко. — Защо го погубваш човека мари! Нали ти мил беше!
— Двеееее! — изревала Параскева.
— Ти си убийца, мари! — замахнал към нея Боню. И всички викнали в надпревара: — Убийцооо! Може ли да си такава убийца, мари!… Не те ли е срам да си чак такава убийца?
— Две и половинаааа!
— Чакайте! — изтръпнало политнала Невянка. — Ще сляза.
Отдъхнали си.
— Свирачииии, пригот-вис! — вдигнал ножа Вълкашин. И като осъзнал, че свирачите ги няма, ревнал на стражите: — „Пулейко мама зарадва, като й снаха доведе, Невенка мома хубава, не мома — ясна Звездица“, аааат-два!
Свирепо замахнал, стражите кратко се объркали. Внезапно най-съобразителният изскимтял като тръба, друг веднага уподобил звуците на гайда, трети започнал да се старае като тамбура, четвърти джин-джанкал като зил, пети забумтял като тъпан и се понесла мелодията на познатата ни свирня.
— Честитоооо! — надигнал се общ рев.
Невянка се свлякла по сипея, изправила се и пряко воля прекрачила към тях. Стоедин опитал да извика, да я спре — стиснали го още по-здраво.
— Честитоооо! За много годиниии! — диво викали стражи, слуги и боляри. — Кога е зле — все така да е! У-бре, де-бре!
Невянка се насилила, пристъпила пак — и се вкаменила до колене. Понечила да потътри тежки каменни нозе и се вкаменила до пояс. Закрила с длан лице, заплакала и се вкаменила цялата. Една сълза проникнала между пръстите, вкоравила се в кръгло бистро камъче и се отронила.
— Я! — пръв осъзнал произлязлото Пулейко. — Я пък тази!
Веднага забравили Стоедин — всички се втурнали и наобиколили каменното момиче. Пулейко се пресегнал, попипал:
— Камик!… Съвсем каменен камик.
Опомнили се, забърборили един през друг:
— Бре, чудесия! Не бях виждал такова нещо! Е, така й било писано. Небето се намеси! Небето не даде една слугиня да стане царкиня!
— Ами да — погалил по бузата Ранча Парапун. — И без това си имаме готова царкиня!
— Така вече може. И аз съм доволна — най-сетне се ухилила Параскева. — Така е най-добре — и почукала с пръст каменното момиче. — Ни ще говори, ни ще е царкиня.
Ранча пъргаво възседнала. Сграбчила Пулейко, метнала го на седлото пред себе си и нещо му пошушнала. Пулейко се изкискал. Пак му пошушнала и той викнал:
— Внимание! Обявявам цяла седмица сватбен пир!
— Мамо Кево, хайде, огладнях! — свъсила вежди Ранча. — Гледай я как зяпа. Живо по мене! — разиграла коня и го пришпорила. — Който се забави — ще спи вън от палата!
Стиснала Пулейко и бясно препуснала.
Забравеният Стоедин не късал потресени очи от каменното момиче. Смъкнал кърпата от устата си, пропълзял до него и се облегнал. В лъчите на залеза палатът блестял с многоцветните си прозорчета, малък като играчка. Пъстрата кавалкада влетяла през задната му порта. Подире й останала да осяда гъста прашна опашка.
Стоедин отчаяно се захлупил по очи и не видял как през полето към него приближавал, без да бърза, Бистроокия. Слънцето слизало все по-ниско и удължавало сянката на вкаменената Невянка. Тази сянка срещнала стареца и с всяка негова стъпка се катерела все по-високо.
До коленете…
До пояса му…
Докато стигнала до гърлото му. Тогава Бистроокия приседнал до Стоедин и сложил ръка на гърба му.
— Хайде, ставай, момченце. И до зима да лежиш тук — все тая. Позна ли ме?
Стоедин седнал и се загледал в лицето му.
— Знам, знам. Всичкото, което стана, знам. Какво ще правиш нататък?
— Няма вече дни за мене, дядо. Тъмно ми е, та люто. Ако я не бях срещнал — как да е. Ала тъкмо си я найдох… Аааа, аз съм виновен!
— Не си, момченце — помълчал Бистроокия. — Раншко ти беше да я срещнеш, там е всичкото. Аха… Малко си живял, не ти е зряла главата, ни душата. Да я измъкнеш от капана — можа, ама да я овардиш — не. А то е мъчното.