Алексис Зорбас

В неделя, натъкмявахме се и двамата като женихи, обръсвахме се, обличахме чисти бели ризи и надвечер отивахме при мадам Ортанс. Заколваше тя всяка неделя една кокошка за нас, сядахме пак тримата, ядяхме и пиехме, протягаше Зорбас дългите си ръчища към гостоприемната пазва на домакинята ни и я завладяваше. И когато, вече по тъмно, се завръщахме на нашия бряг, животът ни изглеждаше като някаква благоразположена, тромава, но много мила и гостоприемна старица, като мадам Ортанс.

В една от тези недели, завръщайки се от богатата гощавка, реших да отворя уста и да доверя плановете си на Зорбас. Той ме слушаше със зяпнала уста, търпеливо, само от време на време поклащаше сърдито глава; веднага, още при първите ми думи, беше изтрезнял, умът му се избистри и когато свърших, той отскубна нервно няколко косъма от мустаците си.

— Прощавай, началство — каза той, — но струва ми се, че мозъкът ти е каша. На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Е, тогава никога няма да се сгъсти — рече той и избухна в смях.

Ядосах се, заинатих се:

— Не вярваш ли ти в човека?

— Не се сърди, началство. Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля. Тогава нещата се объркват, началство, цяла мъка е.

Той замълча. Свали си шапката, почеса се яростно по главата, затегли отново мустаците си, сякаш искаше да ги изскубе — явно, искаше да каже нещо, но се въздържаше. Погледна ме косо, с крайчеца на окото, изгледа ме още веднаж, най-сетне се реши.

— Човекът е скот! — извика той и удари ядосано с тоягата си по камъните. — Голям скот! Не го знаеш ти това, твоя милост, лесно ти е било всичко на теб, ама питай мен! Скот, ти казвам! Сториш ли му зло — почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро — издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб!

— Но в нищо ли не вярваш? — казах аз раздразнено.

— Не, не вярвам в нищо — колко пъти ще ти казвам това? Не вярвам в нищо и в никого, освен в Зорбас. Не че Зорбас е нещо по-добро от другите — никак, ама никак! Скот е и той. Но вярвам в Зорбас, защото само той е под моя власт, само него познавам, всички останали са привидения. С неговите очи гледам, с неговите уши слушам, с неговите черва смилам храната си, Всички останали, ти казвам, са привидения. Когато умра аз, всичко умира. Целият Зорбаски свят отива на дъното!

— Брей, че егоизъм! — казах аз язвително.