Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Отидохме до хотела на групата им. Двете момичета бяха настанени в една стая. Барбара влезе да провери дали Марта не отсъства. Случайно. Но след минути излезе с неутешителни думи:
— Легнала си е. И май пак плаче…
Тия ситни бръчици около очите… Така добре видими… По това време можеше да бъде извън леглото, с някого. Или в леглото, но с някого! А не само да лежи и да реве.
Съзнавах, че просто съм кисел и затова ръмжа срещу Марта. Всеки човек има право да преминава през живота си както иска. Или да го пропилява, пак както си иска. И да си образува бръчици около очите.
Не се шегувам! Сериозно — точно така е!
Денят отдавна се беше изнизал. Усещах, че съм изморен и ми се спи. Така ми се спи, че…
Целунахме се с Барбара. Някак отработено, внимателно, като съпрузи и аз забързах към спирката. Имаше опасност да изтърва последния автобус към студентските общежития. Седнах, а по пътя, разбира се, заспах. Често го правех, но обикновено ми сработваше някакъв вътрешен часовник и се будех една или две спирки преди моята. Сега се събудих от потупване по рамото:
— Хайде, приятел, автобусът не е хотел…
Шофьорът бързаше да се прибере в гаража. Все пак излезе човек и ми позволи да съкратя част от обратния път, тъй като бях подминал моя блок с две спирки. Следващият проблем беше, че входът на общежитието беше вече заключен. По правилник това се правеше в полунощ. Ако портиерката беше от свестните, обикновено отваряше на умолителните почуквания на закъснелите. Но тази вечер беше дежурна Анастасия.
По това време беше получила разпространение модна легенда. За оживялата по чудо дъщеря на последния руски император Николай II. Нашата портиерка, типична овца по манталитет, бивша библиотекарка по професия, си беше харесала ролята на императорска щерка. Започна да я отстоява с дълги, безсмислени разкази, в които нищо не се връзваше — нито години, нито прилика, нито каквато и да е историческа достоверност на разказваното. Докато е киснела в библиотеката, да беше попрочела нещо, та да знае поне как да лъже малко от малко по-сносно… И понеже всички й се подиграваха — кой явно и открито, кой с насмешливи подпитвания, тя се беше изнервила. Едно от последствията от тази нервност беше категорично демонстрираното нежелание да отваря вратата след полунощ.
Нищо де, това беше решим проблем. Коридорите на етажите завършваха с врата към тераса. Архитектът, вероятно бивш хаймана като студент, беше оставил чрез конструкцията на сградата и спасителен вариант. Двете стени около етажните тераси бяха направени с модерни отвори, по които не беше проблем да се изкачиш до който искаш етаж. Но трябваше някой да ти отвори вратата към терасата, заключвана отвътре с райбер. Хвърлих предпазливо камъче по стъклото на моя позната на втория етаж. Нищо. Но прозорецът на третия реагира веднага. Клара се взря в тъмното и щом чу гласа ми, делово нареди:
— Качвай се, ей сега ще ти отворя.
Преди няколко месеца се случи една история, която ни сближи. Прибирахме се с един колега пак по среднощно време, подготвени, че трябва да се занимаваме с приложен алпинизъм. Още докато наближавахме южната страна на сградата, чухме приглушени, накъсани думи. Две момичета се бяха възнесли до третия етаж, но явно не смееха да се превъртят около дебелия ъгъл на стената. Кавалерите им отдолу сипеха ценни, но безсмислени указания. Момичетата искаха помощ горе, а ония им даваха акъл отдолу. Досещате ли се как е възникнала институцията на съветниците? Това са били умни, но податливи на страха хора…
Отначало мислехме да постоим и да погледаме театъра, но усетихме, че двете патета са вече здравата уплашени. Изпълзяхме набързо със Селим, той се прехвърли на терасата, а аз подсигурявах закъсалите грации. За да бъде по-безопасно превъртането около дебелия ръб, ги подпирах доста плътно. В друг случай това можеше да се приеме като обикновено натискане, но тогава на никоя от тях не й мина през ум да ми прави бележка. Напротив, изглеждаха наистина доволни, когато стъпиха на твърдо.
Откъм земята последва нова серия указания, която Клара пресече доста безцеремонно:
— Отсега нататък, когато се срещнем на улицата, гледай да си на отсрещния тротоар!
И ми стана нощен дух-спасител. По което и време да хвърлех камъчето, прозорецът се отваряше. Обикновено се отбивах в стаята й, а тя ме черпеше с чай. Понякога чаят беше с коняк или друго питие за благородници. Тази вечер програмата се повтори, но с изменение. Докато Клара се занимаваше с чая и уж си говорехме, пак заспах. Напреко на леглото й. В просъница почуствах грижливи ръце, които ми помогнаха да легна по дължина, удобно и ме завиха с одеяло. Не бях в състояние да отлепя клепачи. Затъвах в съня.