През дебрите на Балкана

— А красавицата на Румелия би ли ви посочила вратата?

— Не. Всяка вечер се виждаме и си говорим.

— Тайно ли?

— Да, защото няма друг начин.

— Какъв е баща й?

— Пекар и бояджия. Тя се казва Икбала (Даряваща щастие).

— Какво хубаво име! Желая ви то да стане за вас действителност.

— Ще стане, защото това е волята на Аллаха, както и моята. Майка й е на наша страна.

— Слава Богу!

— Да. Тя бди над нас, когато се срещаме, докато пекарят спи. Аллах да я дари с дълъг живот и с цял куп внуци! Но старецът да дъвче чесън и да пие мастило, докато реши да стане мой тъст!

— Тогава ще можете да го използвате като мастилница, като ви се изчерпа сегашният запас и бъдете принуден да си напишете ново количество амулети. Къде живее този зъл баща на тази толкова прехвалена дъщеря?

— В Джнибашлк.

— Знам. Но в коя къща?

— Ако влезете в селото от тази посока, се пада петата къща от дясната страна. На вратата висят направени от дърво ябълков сладкиш, жълта ръкавица и червен чорап, като знак, че Бошак е пекар, а също и бояджия. Защо питате за жилището му?

— Искам да се запозная с този тиранин.

— Много е лесно.

— Как така?

— Дайте нещо за боядисване при него.

— Не знам какво да бъде. Може би трябва да оставя коня си да го боядиса син. Пък и нямам време да чакам, докато изсъхне напълно.

— Тогава си купете от него някакъв сладкиш!

— Той и сладкар ли е?

— Да. Пече какво ли не.

— Но не и чорапи и ръкавици! Може да се случи объркване при тези два занаята! Стоп! Чухте ли нещо? Спрях коня си и се ослушах.

— Не — отговори той.

— Стори ми се, че чух вик отдалеч. Той също спря и се ослуша. Странният звук, който бях чул, се повтори.

— Прилича на глас на зазидано момиче!

— Не — отвърна той. — Някаква жаба крещи.

— Досега не съм чувал жаба с такъв глас.

— И все пак е жаба. Чувал съм бумки# да квакат по такъв начин. Звукът идва отляво, от храсталаците, които са толкова ниски, че ако там се крие човек, ще го видим. Сигурно е някакво животно. Но оттук пътят ми продължава надясно. Трябва да се сбогувам.

— Не бих ли могъл преди това да узная името ви?

— Навсякъде ме наричат Али книжаря.

— Благодаря! А колко път има от Джнибашлк до вашия Кабач?

— Аз го изминавам на кон за три четвърти час. После в Кабач ли ще идвате?

— Възможно е.

— В такъв случай ви моля да ми дойдете на гости и да видите часовника ми. Вероятно тогава ще мога да ви задам въпроса, който сега се колебая да изрека.

— Защо?

— Няма ли да е неучтиво?

— Нима аз не ви разпитах за вашите неща!

— На вас е позволено, защото сте по-различен от мен човек! Тук вие сте инкогнито и така е по-сигурно.

Казвайки това, той така поверително ми се усмихна, че и аз се разсмях на висок глас.

— Грешите!

— Едва ли! Наистина не умеете да яздите, но това няма значение. Може би сте голям учен или ефенди от императорския двор, въпреки че сте християнин. Ако бяхте мюсюлманин, щяхте да приветствате моите листове с Фатихата. Знам обаче, че султанът държи при себе си и християни, и тъй като не сте добър ездач, жребецът ви е даден на заем от конюшнята на падишаха. Прав ли съм?