През дебрите на Балкана

[#2 Фурна (англ.). — Бел. пр.]

Да, той стоеше и… ядеше. А какво ядеше? Не от хляба, който така се бе усладил на благородния ми кон, а един сладкиш, скъп, сладък сладкиш, какъвто европейските дами обичаха да вземат за десерт, а ориенталските красавици по цял ден го премятаха между червените устни и черните си зъби. Разбира се, носят се клеветнически слухове, че и в Европа тези конфитюри се радват на голямо внимание не само като десерт.

Скочих от коня за трети път. Мулето погледна първо мен, а после и жребеца ми, след което съвсем спокойно, без да чувства никаква вина, се обърна, сякаш изобщо не разбираше, че злоупотребата и извлечената собствена изгода се наказва строго от съдията. Или разчиташе на познатите смекчаващи вината обстоятелства? Но това не ме интересуваше, защото дори и абсолютното непознаване на законите не предпазва от наказание. И така, ако трябва да си послужа с един дипломатически израз, реших да се запозная по-отблизо с конфитюрения въпрос.

На гърба си мулето имаше странно полутоварно, полудамско седло. От двете му страни бе закрепена по една кошница, а съдържанието им се бе състояло от хляб и сладкиши. Нещо бе подплашило магарето и то бе побягнало. Докато е тичало, кошниците се бяха разхлабили и част от съдържанието им се бе изсипало. Мулето бе стигнало до не особено великолепната идея да мине през храстите, като поводите му се влачели по земята.

Те все още висяха като олицетворение на извършеното престъпление. Аз бях в ролята на разгневената Ириния и отмъстителна Евменида, а злосторникът дъвчеше сладкиш. Да не би да си въобразяваше, че няма да се докаже наличието на зъл умисъл. Надявах се да мога да го докажа.

Кошниците се бяха развързали и се търкаляха по земята в непосредствена близост до остатъците от някогашното им съдържание. Цапнах един с камшика по задрямалата съвест на многоуважаемия сър Лакомник, така че той стреснато подскочи настрани и ме ощастливи с изпълнен с упрек въпросителен поглед, въртейки уши подобно перките на вятърна мелница. После го освободих и го отведох настрани, за да го завържа по-здраво.

Най-малкото поне останалите печива бяха спасени. Естествено, започнах да си задавам въпроса, дали мулето е напуснало домашното огнище само, или е имало придружител. Вътрешното ми чувство ми подсказваше, че по-вероятно е последното.

После възникна въпросът дали съответната персона е била ездач, или е ходила пеша — естествено, ако се окажеше от женски род, трябваше да се добави едно «ка».

Нито по седлото, нито по самото животно можеше да се намери белег, въз основа на който да може да се отговори на този въпрос. Едно обаче беше сигурно: ако мулето е било яздено, много беше вероятно да е хвърлило ездача. А къде ли се намираше той?

Трябваше да се върна и да потърся следа. Направих го, без да се бавя повече. Преди това не бях обърнал внимание! Но сега ясно виждах следите на коня си, както и тези на мулето. След известно време последните следи се отклониха от правата посока надясно към храстите, откъдето по-рано, докато часовникарят още беше при мен, се бе чул глухият вик. Сега го чух отново. Както вече казах, той звучеше като глас на зазидан човек. Приближих се и скочих пред храсталака, състоящ се от къпини и малини и изглеждащ непроходим.